Мери Додж - Сребърните кънки

— Наричат го велик хирург — каза Петър.

— Да, най-великият хирург в Холандия. Но какво от това? Нямало друг в света, който да тъпче с хапове и да реже с нож като него! Като мечка се държи. Миналия месец ей тук на това място, ме нарече свиня — пред трима клиенти!

— Не може да бъде! — възкликна Петър с престорено учудване и възмущение.

— Да, господине. Свиня! — повтори съдържателят, като с обиден вид дърпаше от лулата. — Ако не плащаше добри пари и не привличаше клиенти тука, бих предпочел да го видя във Влейтския канал, отколкото да му дам подслон.

Може би стопанинът усети, че говори прекалено-откровено с един непознат или пък видя, че Петър се мъчи да прикрие усмивката си, защото добави рязко:

— Е, казвай, какво друго ти трябва? Вечеря? Легло?

— Не, господине. Просто търся доктор Букман. — Търси го където искаш. В Лейдън не е.

Но Петър не се разколебаваше толкова лесно. След като чу още няколко груби думи, той успя да получи разрешение да остави бележка на известния хирург — по-скоро закупи от „дружелюбния“ собственик привилегията да я напише на място и обещанието, че ще бъде своевременно доставена, когато пристигне д-р Букман. Постигнали това, Петър и Йакоп се завърнаха в „Червеният лъв“.

Странноприемницата била някога хубава къща, дом на богат бърхър 50 50 Гражданин (хол.). Б. пр. , но когато остаряла и се разнебитила, минала през много ръце и накрая се превърнала в собственост на мънер Клеф. Той обичаше да казва, загледан в опушените, попукани стени: „Поправи я, боядисай я, и в Лейдън няма да има по-красива къща.“ Беше шестетажна. Първите три етажа бяха еднакво широки, но различно високи, а останалите три бяха под огромния висок покрив — всеки по-малък от предишния, както се смаляват стъпалата на двойните дървени стълби — докато най-горният се изгубваше в една точка. Покривът беше направен от къси лъскави плочи, а прозорците с малките стъкла сякаш бяха безредно пръснати по фасадата без ни най-малко да се взема под внимание външният вид. Холът на партерния етаж обаче беше радостта и гордостта на стопанина. Там той никога не казваше любимите си думи: „поправи и боядисай“, защото всичко беше в най-добро състояние, по холандски чисто и подредено. Но нека мислено се приготвим да надникнем вътре.

Представете си огромна празна стая с под, който сякаш е направен от квадрати, изрязани от гледжосани пръстени съдове — едно жълто парче, после едно червено и така нататък, докато заприлича на голяма шахматна дъска. Представете си дузина дървени столове с високи облегалки, наредени наоколо; и голяма дълбока камина, светнала от пламтящия огън, умножен стократно в отблясъците върху лъскавия метален триножник, подпрял дървата. Подът и стените на огнището са кахлени, на тавана, също кахлен, е изписана мъдра холандска мисъл, а най-отгоре, високо над главите, има тясна полица, където са сложени блестящи месингови свещници, огнива за лула и кутийка с прахан. После ще съзрете в единия край на стаята три чамови маси, а в другия — шкаф и елов бюфет. Бюфетът е пълен с чаши, чинии, лули, халби, пръстени и стъклени шишета, а в единия му край стои на стража буренце с месингови обръчи, изправено на дълги подпори. Всичко е донякъде потъмняло от тютюневия дим, но иначе е изчистено — доколкото е възможно — със сапун и пясък.

А сега си представете двама одржмани, опърпани мъже с дървени обувки — седнали до пламтящото огнище, обгърнали коленете си с ръце, те пушат къси, огризани лули; мънер Клеф, облечен в кожени панталони до колената, с плъстени обувки и зелен жакет — повече широк, отколкото дълъг, да върви чевръсто, с тежка стъпка насам-натам; накрая хвърлете в ъгъла цял куп кънки и сложете шест уморени, добре облечени момчета в различни пози върху дървените столове и така пред вас ще се появи трапезарията на „Червеният лъв“ точно каквато беше в девет часа вечерта на шести декември 184… година. За вечеря отново имаше сладкиш с джинджифил, парчета холандска наденица, ръжен хляб, поръсен с анасонови семенца, туршия, шише утрехтска вода и кана с доста странно кафе. Момчетата бяха така изгладнели, че приеха добре всичко, което им бе поднесено, и обявиха, че е отлично. Бе[???] правеше гримаси, но Йакоп заяви, че никога не се е хранил толкова добре. След като известно време разговаряха и се смяха, и си преброиха парите, за да разрешат появилия се спор относно разходите, по командата на капитана отрядът потегли към леглата, а пътя им „разчистваше“ едно момче с омаз-нени дрехи, само че вместо брадва държеше кънки и свещ.