Мери Додж - Сребърните кънки

— Хайде, стопанино, давайте каквото имате! — извика Петър доста надменно.

— Мога да ви дам каквото пожелаете, всичко! — отговори мънер Клеф, като направи сложен поклон.

— Дайте ни тогава наденици и пудинг.

— Ах, господине, надениците свършиха. И пудинг няма.

— Тогава салмагунди 49 49 Ядене с кълцано месо. Б. пр. , и то повече!

— И то свърши, млади господине.

— Дайте яйца, но по-бързо!

— Яйцата през зимата никак не засищат — отговори съдържателят, като се нацупи и вдигна вежди.

— И яйца ли няма? Тогава хайвер.

Холандецът вдигна двете си пълни ръце:

— Хайвер ли? Та той е направо златен. Кой продава сега хайвер?

Петър беше ял хайвер от време на време у дома. Знаеше, че го правят от есетра и от други големи риби, но нямаше представа каква е цената му.

— Е, добре, стопанино, какво имате тогава?

— Какво има ли? Всичко. Има ръжен хляб, кисело зеле, картофена салата и най-тлъстата херинга в Лейдън.

— Как мислите, момчета? — попита капитанът. — Става ли?

— Да — завикаха изгладнелите младежи. — Само да побърза!

Стопанинът се оттегли като човек, който върви насън, но скоро широко отвори очи при вида на изчезващите като по чудо херинги. После се появиха (или по-скоро изчезнаха) картофената салата, ръженият хляб и кафето; утрехтската вода с портокалова есенция и накрая — парчето сух сладкиш с джинджифил. Последният деликатес не беше в обичайното меню, но мънер Клеф, доведен до крайност, тържествено го отдели от личните си запаси и само примигна примирено, когато ненаситните млади пътници се изправиха с думите, че вече са се нахранили.

„Оставаше и да не са!“ — каза си съдържателят — но нито мускулче не мръдна на лицето му.

Като потриваше леко ръце, той попита:

— А дали господата желаят легла?

— „Дали господата желаят легла?“ — подигравателно повтори Карл. — Що за въпрос? Не сме се одрямали?

— Съвсем не, млади господине, но ще трябва да затопля и проветря постелите. Никой в „Червеният лъв“ не спи с влажни чаршафи.

— А, така ли? Ще се върнем ли да преспим тука, капитане?

Петър беше свикнал на по-добро, но идеята му се видя забавна.

— Защо не? — отговори той. — Ще прекараме отлично тука.

— Ваше благородие казва самата истина — каза стопанинът особено почтително.

— Много е хубаво да те наричат „ваше благородие“ — прошушна със смях Лудвиг на Ламберт, докато Петър отговаряше:

— Добре, стопанино, можете да приготвите стаите за девет часа.

— Имам прекрасна стая с три легла, която ще стигне за всичките господа — придумваше го мънер Клеф.

— Достатъчно е.

— Фюйт! — подсвирна Карл, когато излязоха на улицата.

Лудвиг трепна.

— Какво още има?

— Нищо. Само дето мънер Клеф от „Червеният лъв“ едва ли си представя как ще обърнем наопаки стаята. Ще има да летят възглавници.

— Стига! — извика капитанът. — Сега, момчета, ще трябва да открия този велик доктор Букмая. Ако е в града, няма да бъде трудно да го открием, защото, когато дойде, винаги отсяда в „Златният орел“. Мислех си, че ще си легнете веднага, но щом като сте още будни, какво ще кажете да придружите Бен до Музея или до Статхъйс?

— Съгласни сме! — извикаха Лудвиг и Ламберт, но Йакоп предпочиташе да отиде с Петър. Напразно Бен се опита да го убеди да остане в странноприемницата. Йакоп заяви, че никога не се е чувствувал „по-топре“ и че най-много от всичко на света иска да се поразходи из града, защото за пръв път „отифа ф Лейдън“.

— Нищо няма да му стане — каза Ламберт. — Само колко дълъг беше този ден — и как славно прекарахме! Изглежда ми невероятно, че тази сутрин все още сме били в Брук. Йакоп се прозина.

— Много съм доволен — каза той, — но ми се струва, че пътуваме вече цяла седмица.

Карл се засмя и измърмори, че някой си е дремнал поне двадесет пъти. Стигнаха ъгъла.

— Не забравяйте — среща в „Червеният лъв“ в осем — каза капитанът и двамата с Йакоп потеглиха.

Когато се върнаха в странноприемницата, за радост на момчетата там пламтеше огън. Първа беше групата на Карл. Скоро пристигнаха и Петър и Йакоп. Напразно бяха разпитвали за д-р Букман. Установиха само, че сутринта са го виждали в Харлем.

— А да е в Лейдън, според мене е невъзможно — беше казал на Петър съдържателят на „Златният орел“. — Когато е в града, той винаги отсяда тук. Досега тези, които искат да се консултират, щяха да са се стълпили пред вратата. Само какви глупаци са хората!