Мери Додж - Сребърните кънки

Единият от неприятните мъже край огъня се затътри към бюфета и тъкмо поръчваше чаша бира, когато Лудвиг, който вървеше последен, прекрачваше прага.

— Не ми се нравят очите на тоя човек — прошепна той на Карл. — Прилича на пират или кой знае на какво.

— Прилича на стара баба — отговори презрително полузаспалият Карл.

Лудвиг неловко се засмя.

— Дали е баба, не знам — прошепна той, — но ти казвам: прилича съвсем на мъжете от онази картина.

— Пфу! — изсмя се Карл. — Не се и съмнявам! Изобщо не си проумял картината. Я се вгледай добре — оня приятел със свещта не ти ли прилича на другия злодей?

— Не, разбира се. Лицето му е открито — като пита сирене. Обаче, Карл, картината е наистина ужасна.

— Аха! Затова ли я зяпа толкова дълго?

— Не можех да си откъсна очите.

По това време момчетата бяха стигнали до „прекрасната стая с трите легла“. На прага ги посрещна тантуресто слугинче, поклони им се и излезе. Носеше нещо с дълга дръжка, прилично на тиган с похлупак.

— Радвам се да видя това — каза ван Моунък на Бен.

— Кое?

— Ами мангала! Пълен е с горещи въглени — топлила е леглата ни.

— О, мангал ли било! Е, много сме й задължени, прав си — каза Бен, прекалено заспал, за да коментира повече.

Междувременно Лудвиг все още говореше за картината, която му беше направила толкова силно впечатление. Беше я видял на една витрина по време на разходката им. Беше лошо нарисувана и представляваше двама мъже, вързани гръб о гръб на борда на един кораб, заобиколени от група моряци, които се готвят да ги хвърлят заедно в морето. Този начин да се изпълнява смъртна присъда се нарича „вутепулън“, или „измиване на краката“, и е бил прилаган от холандците спрямо пиратите от Дюнкерк през 1605 година — а после от испанците върху холандците по време на ужасното клане, последвало обсадата на Харлем. Колкото и лоша да беше картината, изразът на лицата на пиратите беше добре предаден. Макар че изглеждаха мрачни и ужасени, те бяха толкова жестоки и зли на вид, че Лудвиг изпита тайно задоволство от безнадеждното им положение. Да не беше човекът с недобър поглед край огъня, вече щеше да е забравил цялата сцена. Сега, като подскачаше по момчешки насам-натам и лудешки се метна в леглото, той вътрешно се надяваше злодеите от картината да не посетят съня му.

Стаята беше студена и безрадостна. Наскоро стъкнатият огън в излъсканата печка сякаш трепереше, докато се опитваше да пламне. Прозорците със смешните си малки стъкла нямаха завеси и блестяха, а хладният навосчен под приличаше на пласт жълт лед. Три стола с тръстикови седалки бяха неугледно поставени до стената и се редуваха с три тесни дървени кревата, а това правеше мястото да прилича на изоставена болнична стая. При който и да е друг случай момчетата щяха да решат, че е невъзможно да опят по двама, особено на толкова тясно, но днес не изпитваха никакъв страх от теснотията и жадуваха да положат изнурените си тела върху леките пухени постелки на леглата. Ако момчетата бяха в Германия, а не в Холандия, възможно бе да бъдат и завити с пухени юргани, но по това време тази необичайна проява на разкош беше възприета в Холандия само от богатите или от чудаците.

Лудвиг, както се уверихме, не беше изгубил напълно пъргавината си, но останалите момчета се приготвиха с величаишо достойнство за сън, след като направиха два-три вяли — опита да се замерват с възглавници. От всичко най-много умората може да накара момчетата да се държат прилично.

— Лека нощ! — чу се гласът на Петър изпод завивките.

— Лека нощ! — отвърнаха всички освен Йакоп, който вече хъркаше до капитана.

— Вижте какво — извика след малко Карл. — Да не вземе да кихне някой! Лудвиг си е загубил ума от страх.

— Няма такова нещо — отговори Лудвиг с прозявка.

После зашепнаха, малко поспориха и приключиха с думите на Карл:

— За себе си мога да кажа, че не зная какво е страх. Но ти, Лудвиг, си доста боязлив.

Лудвиг сънливо измърмори нещо и си замълча.

Беше среднощ. Диханието на треперливия огън беше секнало. На мястото на отблясъците му по пода се появиха квадратчета лунна светлина, които се местеха бавно-бавно из стаята. Движеше се още нещо, но момчетата не го виждаха. Заспали, те едва ли можеха да го забележат. През по-ранните часове на нощта Йакоп Поот постепенно, но сигурно беше увил около себе си цялата завивка и сега лежеше като чудовищна какавида до полузамрьз-налия Петър, който пък се пързаляше с пълна сила по студените, обветрени айсберги в царството на съня.