Мери Додж - Сребърните кънки

— Халфвех 36 36 На половината път (хол.); името на градче половината път между Амстердам и Харлем. Б. пр. , момчета — каза Петър. — Сваляйте кънките.

— Разбираш ли — обясняваше Ламберт на другаря си, — тук Ей се влива в Харлемското езеро и обстановката е доста опасна. Нивото на реката е с пет стъпки по-високо от земната повърхност — затова дигите и механизмите на шлюзите трябва да са много издръжливи, в противен случай веднага ще се наложи да спират водата. Казват, че шлюзите тук са с особени приспособления — ще минем по дигите и ти с очите си ще се увериш. Известно е, че пролетните води на езерото имат чудната способност да избелват, както никъде другаде в света — всички големи работилници за избелване на платове в Харлем ги използуват. Не съм запознат много с това, но мога да ти разкажа нещо от собствен опит.

— Какво?

— Езерото е пълно със змиорки — най-големите, каквито можеш да си представиш. Често съм идвал да ги ловя тука — направо чудовищно големи са! Казвам ти — понякога силата им е колкото на човек — могат да ти изкълчат ръката, ако не си нащрек. Ама ти май не се интересуваш от змиорки, а? Замъка си го бива, нали?

— Да. А защо там са сложени лебеди? Означават ли нещо? — попита Бен, загледан в каменните кули.

— Холандците направо благоговеят пред лебедите. Замъкът е кръстен на тях — Званънбърх означава Лебедовия замък. Толкова мога да ти кажа. Мястото е много важно, защото тук заседават мъдреците по въпросите на дигите. Някога в този замък е живял прославеният Кристиан Брюнинс.

— А кой е той?

— Петър би могъл да ти отговори по-добре от мене, ако знаеше английски или ако не се бояхте толкова да не измените на матерния си език — каза Ламберт. — Но аз често съм чувал от дядо си за Брюнинс. Никога не му омръзва да разказва за великия инженер — колко способен бил, колко учен, как когато умрял, цялото населшие го оплаквало като скъп приятел. Бил член на множество научни дружества и завеждащ държавния отдел, на който била поверена грижата за дигите и за другите защитни съоръжения за борба е морето. Безбройни са подобренията, които направил по дигите, шлюзите, водните мелници и какво ли не. Ние, холандците, смятаме великите ой инженери за най-големите си благодетели. Брюнинс е умрял отдавна, в негова чест е издигнат паметник в Харлемската катедрала. Виждал съм портрета му и мога да ти кажа, Бей, че има направо благороден вид. Нищо чудно, че замъкът му изглежда толкова строг и величествен, От голямо значение е, че такъв е бил домът на този човек!

— Прав си, наистина — каза Бен. — Мисля си, ван Моунън, дали ти и аз някога ще дадем на някоя стара сграда правото да изглежда величествена … Ех! Много неща има още за правене на света и някои от сегашните момчета ще трябва да ги правят. Я си оправи каишката на обувката, Моунън, разкопчала се е.

Наближаваше един часът, когато капитан ван Холп и отрядът му влязоха във внушителния стар град Харлем. От сутринта бяха изминали почти седемдесет мили и все още се чувствуваха бодри като орлета. Всички — от най-младия (Лудвиг ван Холп, едва четиринадесетгодишен) до най-големия — който без съмнение беше забележителният им капитан — ветеран на седемнадесет години — бяха на едно мнение: че това е най-веселото време в живота им. Разбира се, Йакоп Поот доста се задъхваше последните една-две мили и сигурно му беше време да си подремне, но и той беше толкова жизнерадостен, че би могъл да измине още дванадесет мили. Даже Карл Схомъл, който много се беше сближил с Лудвиг по време на екскурзията, забрави лошия си нрав. Самият Петър пък беше най-щастливият между щастливите — пееше и свирукаше толкова радостно, докато се носеше на кънките, че дори и потъналите в мисли минувачи се усмихваха, като го чуеха.

— Е, момчета! Наближава време за обяд — каза той, когато стигнаха до една гостилница на главната улица. — Не може да минем само със сладкиша на хубавата девойка.

И капитанът пъхна ръце в джобовете си, готов сякаш да каже: „А с тези пари може да се изхрани цяла армия!“

— Ей! — извика Ламберт. — Какво му стана на тоя човек?!

Пребледнял и ококорен, Петър шареше с ръце по куртката и панталоните, като че ли беше получил внезапно пристъп на лудост.

— Лошо му е! — извика Бен.

— Не, изгубил е нещо — каза Карл.

Петър промълви едва-едва: „Кесията! С всичките ни пари! Няма я…“

За миг момчетата така се слисаха, че не проро-ниха дума. Накрая Карл рече сърдито: