Мери Додж - Сребърните кънки

— Да, най-вече там и в Харлем, но въодушевлението обзело цяла Холандия, стигнало дори Англия.

— Мисля, че едва ли е стигнало Англия 32 32 Макар страстта към лалетата да не обзема Англия така, както Холандия, скоро цветето става предмет на търговия и вдига много цената си. През 1636 година публично продавали лалета на Лондонската борса. Много по-късно, през 1800 г., общоприетата цена за една луковица била петнадесет гвинеи. Бен не знаеше, че дори по негово време една-единствена, луковица от сорта „Фани Кембъл“ е била продадена за седемдесет гвинеи. В своите „Спомени за обществените заблуди“ шотландският писател Чарлз Макей, роден 1814 г., разказва смешната история за един английски ботаник, който видял луковица на лале в оранжерията на богат холандец. Без да подозира стойността й, той извадил джобното си ножче и като разрязал луковицата, се задълбочил в изучаването й. Внезапно се явил собственикът, разярен скочил върху му и го запитал дали съзнава какво върши. — Беля най-необичайната глава лук, която съм срещал — отговорил философски настроеният гост. — Сто хиляди дяволи! — изкрещял холандецът. — Та това е „Адмирал Ван дър Ейк“! — Благодаря — отговорил пътешественикът и веднага вписал названието в бележника си. — Разпространен ли е този сорт в Холандия? — По дяволите! — завикал холандецът. — Като се изправите пред съдебната комисия, ще разберете! — каза Бен. — Но не съм сигурен, нали не съм присъствувал лично.

Независимо от протестите му, злополучният изследовател, последван от възмутена тълпа, бил преведен през улиците до съда. Скоро научил за свой ужас, че е унищожил луковица, която струва четири хиляди флорина (1600 долара или 400 лири). Хвърлили го в затвора, докато му препратили ценните книжа, с които изплатил сумата.

— Ха-ха! Имаш право — освен ако сега не си на повече от двеста години. Е, мога да ти кажа, сър, че тази страст надминава всичко, познато дотогава и след това. Хората били толкова полудели по луковиците, че плащали теглото им в злато.

— Какво! Колкото тежи човек ли? — извика Бен и в очите му имаше такава изненада, че Лудвиг подскочи от радост.

— Не, не! Колкото тежала луковицата. Първото лале било изпратено тук от Константинопол през 1560 година. Такова възхищение предизвикало сред богатите хора в Амстердам, че поръчали още лалета от Турция. Оттогава насам датира това модно увлечение, продължило с години. За една луковица плащали от един до четири хиляди флорина, а луковицата „Семпер Аугустус“ струвала петдесет и пет хиляди.

— Та това е повече от четиристотин английски гвинеи! — намеси се Бен.

— Вярно, но съм сигурен в това, защото го четох оня ден в един превод на книга на Бекман 33 33 Немски писател — естественик (1739–1811 г.) Б. пр. . Да, сър, страхотно е било. Всички търгували с лалета — дори лодкарите, просякините и коминочистачите. И най-богатите търговци не се посвенили да споделят въодушевлението. Хората купували луковици и ги препродавали с огромна печалба дори без да ги видят. Някои забогатели от това само за дни, други загубили всичко. Когато хората нямали пари в брой, плащали със земя, къщи и дори с дрехи. Дамите продавали скъпоценностите си и премените си, за да могат да се включат във всеобщото развлечение. Всички мислели само за лалета. Най-накрая Генералните щати 34 34 Висшият законодателен орган в Холандия Б. пр. се намесили. Хората разбрали, че постъпват глупаво и цената на лалетата паднала. Старите дългове не могли да бъдат събрани. Кредиторите се позовавали на закона, но законът не ги подкрепил, а постановил: „дългове, направени при хазартни игри, не обвързват“. И тогава станало, каквото станало. Хиляди богати борсаджии стигнали до просяшка тояга за по-малко от час. Както казва старият Бекман, „най-после сапуненият мехур се пукнал“.

— Да, при това голям мехур е бил! — каза Бен, който слушаше с особен интерес. — Между другото знаете ли, че думата „тълпън“ идва от турската дума, означаваща тюрбан?

— Бях забравил — отговори Ламберт, — но идеята си я бива. Само си представете група турци с омотани глави, седнали по турски на някоя ливада — каква градина с лалета става! Ха-ха! Страхотна идея.

— Така си и знаех — простена тихичко Лудвиг. — Бен вече разправи на Ламберт нещо изключително за лалетата. Знаех си.

— Наистина — продължи Ламберт, — като гледаш леха с цъфнали лалета, които се поклащат и полюляват от вятъра, можеш да си въобразиш, че са живи същества. Случвало ли ти се е?