Мери Додж - Сребърните кънки

Известно време момчетата се плъзгаха напред мълчаливо.

— Страшно е било — каза накрая Петър. — А как е баща ти днес?

— Много е зле, господине.

— Защо отиваш чак при доктор Букман, Ханс? В Амстердам има лекари, които сигурно могат да помогнат. Букман е знаменитост, търсят го само най-богатите, пък често и те напразно го чакат …

— Той ми обеща, господине, обеща ми вчера да дойде при татко след седмица. Но при тази промяна не можем да чакаме — струва ни се, че клетият татко умира. О, вие можете да го помолите да дойде незабавно — не бива да изчаква цяла седмица и клетият татко да умре — добрият господин доктор е толкова любезен…

— Любезен ли? — като ехо повтори Петър изумено. — Та той е известен като най-мрачния човек в цяла Холандия!

— Само изглежда така, защото не е дебел и вечно има нещо наум, но сърцето му е добро, сигурен съм. Кажете на господин доктора това, което чухте, и той ще дойде.

— С цялото си сърце се надявам, че ще дойде, Ханс. Виждам, че бързаш да се върнеш у дома. Обещай ми, че ако имаш нужда от подкрепа, ще отидеш при мойта майка в Брук. Кажи й, че аз съм те помолил да отидеш. И още нещо, Ханс: вземи няколко гулдена — не като възнаграждение, а като подарък.

Ханс решително поклати глава.

— Не — не, господине, не мога да ги взема. Друго щеше да бъде, ако намерех работа в Брук или на Южната меница, но навсякъде чувам едно и също — „почакай до пролетта“.

— Добре, че заговори за, това — каза зарадван Петър. — Баща ми се нуждае от помощ, и то веднага. Красивото герданче му хареса много. Каза: „Това момче работи чисто, ще стане добър резбар.“ Трябва да се направи дървен портал за новата ни лятна къща и татко ще плати добре изработката.

— Добър е господ! — извика Ханс, внезапно зарадван. — О, ще ми бъде безкрайно приятно. Никога не съм се захващал за големи работи, но мога да го направя, сигурен съм в това.

— Е, Добре, кажи на баща ми, че си Ханс Бринкър, за когото сме говорили. Той с удоволствие ще ти услужи.

Ханс широко отвори очи, искрено учуден.

— Благодаря ви, господине.

— Ей, капитане — извика Карл с желание да се представи колкото може по-добронамерен, за да заглади лошото впечатление, — вече сме в центъра на Харлем, а ти мълчиш — чакаме твоите заповеди и сме изгладнели като вълци.

Петър му отвърна нещо шеговито и побърза да се обърне към Ханс:

— Ела с нас да хапнеш нещо, а после няма повече да те задържам.

Колко печално го стрелна с очи Ханс! Петър се зачуди как досега не беше разбрал, че клетото момче е гладно.

— Ах, господине, мама сигурно има нужда от мене дори в момента — състоянието на татко може да се е влошило. Не бива да се бавя. Господ да ви поживи!

И като кимна бързо, Ханс тръгна по посока на дома и скоро изчезна от погледите им.

— Хайде, момчета! — въздъхна Петър. — Време е за обяд!

Не бива да решавате, че познатите ни млади холандци вече бяха забравили голямото надбягване, което щеше да се проведе на двадесети. Точно обратното — през целия ден те често мислеха и разговаряха за това.

Докато разглеждаха забележителностите, дори Бен, който за разлика от другите се чувствуваше почти пътешественик, нито за миг не престана да си представя сребърните кънки — такива, каквито витаеха в мислите му ден и нощ вече цяла седмица.

Като истински „Джон Бул“, както го наричаше Йакоп, той ни най-малко не се съмняваше, че по английски бързоног, по английски силен и изобщо с типичните си английски качества, на леда винаги би могъл да засрами цяла Холандия, а ако се наложи — и целия свят. Бен наистина беше изключителен кънкьор. Той не бе имал и половината от възможностите за упражняване на новите си другари, но беше направил всичко, което зависеше от него. Освен това беше добре сложен и много подвижен — с други думи, беше стегнато, стройно, пъргаво и напето момче, затова да се пързаля му беше присъщо, както за планинската коза — да скача, а за орела — да се извисява.

През тази звездна зимна нощ и светлия слънчев ден образът на сребърните кънки не се появи единствено пред Ханс, който беше с натежало сърце.

Кънките се носеха дори пред очите на Гретел, седнала до майка си през часовете на измерителното бдение — не като награди за спечелване, а като безвъзвратно изчезващи съкровища.

А в мислите на Рихи, Хилда и Катринка почти единственото беше: „Надбягването! Надбягването! Надбягването на двадесети!“

Трите момичета бяха приятелки. Макар да бяха почти на една възраст, еднакво способни и знатни, те се различаваха — както само момичетата могат да се различават.