Мери Додж - Сребърните кънки

Тъй като Рихи беше богата и властна (по ученически), тя имаше и други последователи освен Катринка, които бяха склонни да споделят мнението й — или защото бяха твърде безотговорни, или твърде страхливи и оставяха други да мислят вместо тях. Клетата малка Гретел! И без това сега домът й беше тъжен и мрачен. Раф Бринкър лежеше върху грубото легло и стенеше, а неговата вроу, забравила и простила всичко, квасеше челото и устните му, плачеше и се молеше да не умира. Както знаем, в отчаянието си Ханс беше тръгнал за Лейдън да търси д-р Букман и да го накара, ако е възможно, да отиде при баща им веднага. Гретел, обзета от странен ужас, се справяше с работата доколкото можеше: изми грубия кирпичен под, донесе торф, за да стъкне слаб огън и стопи лед за нуждите на майката. Като свърши това, тя седна на ниско столче до кревата и започна да моли майка си да се опита малко да поспи.

— Толкова си уморена — шепнеше тя. — Не си мигнала от онзи ужасен час снощи. Виж, сложих в ъгъла върбовото легло, постлах отгоре всичко меко, което намерих, за да можеш да легнеш удобно, мамо. Ето ти жакета. Съблечи хубавата рокля, ще я сгъна много внимателно и ще я сложа в големия сандък, преди да си легнеш.

Госпожа Бринкър поклати глава, без да откъсва очи от лицето на съпруга си.

— Аз ще го гледам, мамо — настояваше Гретел. — Ще те будя всеки път щом татко помръдне. Толкова си бледа и очите ти са толкова зачервени — моля те, мамо!

Напразно детето увещаваше майката. Госпожа Бринкър не искаше да напусне поста си.

Гретел, притихнала разтревожено, загледа майка си и се зачуди дали е голям грях да обичаш повече единия си родител, отколкото другия — да, без съмнение, без всякакво съмнение, тя изпитваше ужас от баща си, докато към майка си се отнасяше с любов, граничеща с обожествяване.

„Ханс може да обича татко — мислеше си тя, — а аз защо не мога? Но и аз се разплаках, когато видях кръв по ръката му онзи път — миналия месец, когато беше грабнал ножа … А сега, като стене, колко ме боли, всичко ме боли … Може би всъщност и аз го обичам и господ ще види, че не съм такова лошо, грешно момиче, за каквото се мисля. Да, и аз обичам клетия татко — почти колкото го обича Ханс — не съвсем колкото Ханс, защото Ханс е по-силен и не се бои от него. О, нима тези стонове никога няма да спрат! Клетата мама, колко е търпелива — никога не се муси като мене за парите, които са изчезнали така странно. Ако татко можеше поне за миг да отвори очи и да ни погледне така, както ни гледа Ханс, и да каже къде са отишли гулдените на мама, няма да ме е грижа за друго — не, ще ме е грижа … Не искам клетият татко да умре, да посинее и да стане студен, като сестричето на Ани Боуман … Сигурна съм, че не искам … Боже мили, не искам татко да умира.“

Мислите й преминаха в молитва. Кога я каза, клетото дете едва ли разбра. Скоро усети, че се е взряла в пулсиращата светлинка отстрани на огъня, която мигаше слабо, но постоянно й показваше, че някъде в тъмната купчина се крие топлина и светлина, която най-после ще я обгърне. До леглото стоеше голяма пръстена купа, пълна с пламтящ торф. Гретел я беше поставила там с думите „за да спре татко да зъзне“. Момичето гледаше как тя хвърля отблясъци по фигурата на майката, как поръбва със светлина избелялата пола и някак подновява избелялото елече. Гретел с облекчение гледаше как бръчките по умореното лице се изглаждат, когато светлината от огъня нежно пробягва по него. После преброи прозорците — бяха счупени и поправяни, и накрая, след като проследи всяка пукнатина и всяка линия по стените, прикова поглед върху дървената полица, направена от Ханс. Полицата беше поставена високо, но Гретел я стигаше. На нея стоеше голяма библия с кожена подвързия и медни закопчалки — сватбен подарък на госпожа Бринкър от семейството в Хайделберг.

— Ах, Ханс с всичко се справя! Ако беше тука, можеше да обърне тялото на татко така, че да престане да стене. Боже, боже… Ако болестта продължи, никога вече няма да се пързаляме. Трябва да върна новите си кънки на красивата дама. Ханс и аз дори няма да видим надбягването …

И очите на Гретел, досега сухи, се напълниха със сълзи.

— Не плачи, дете! — успокояваше я майка й. — Болестта може да не е толкова лоша, колкото си мислим. Татко ти и друг път е бил така.

Гретел вече ридаеше.

— О, мамо, не е само това … Ти не знаеш … Аз съм много, много лоша и много грешна …

— Ти ли, Гретел? Та ти си толкова търпелива и добра! — И разведреният за миг поглед се спря учудено върху детето. — Тихо, миличка, ще го събудиш!