Мери Додж - Сребърните кънки

— Голямо чудо. Така правят с всеки салон в Брук — каза Ламберт. — А какво ти е мнението за механичните фигури в градината на съседите им?

— О, добре са направени. Сигурно през лятото, когато пускат лебедите да плават в езерото, те са съвсем като живи, обаче онзи мандарин в ъгъла, който си клати главата под кестените, е направо смешен — сигурно и децата му се подиграват. Освен това градината е разделена на парцели, а дърветата са подрязани и боядисани. Прощавай, ван Моунън, обаче аз сигурно никога няма да се науча да се възхищавам от холандския вкус.

— Трябва да мине време — отговори Ламберт снизходително, — за да свикнеш. В Англия видях много неща, които ме възхитиха, и се надявам, че ще ме изпратят с тебе на връщане, за да уча в Оксфорд, но като цяло предпочитам Холандия.

— Много естествено — каза Бен напълно одобрително. — Що за холандец щеше да си, ако не я предпочиташе. Няма нищо по-хубаво от това да обичаш родината си. Странно е все пак да изпитваш толкова топли чувства към толкова студено място. Ако не се движехме, направо щяхме да замръзнем.

Ламберт се засмя.

— Защото кръвта ти е английска, Бенджамин. На мене не ми е студено. Погледни и кънкьорите по канала: почервенели са като макове, но са щастливи като лордове. Ей! Добри ми капитане — извика Ламберт на холандски, — какво ще кажеш да спрем в ей онази ферма и да си стоплим краката?

— На кого му е студено? — попита Петър, като се обърна.

— На Бенджамин Добс.

— Сега ще се стопли!

И групата получи заповед да спре.

Като приближаваха вратата на фермата, момчетата внезапно се озоваха в средата на една живописна семейна сцена. Широкоплещест холандец се втурна навън, следван от милата си вроу, която сръчно го налагаше, стиснала дългата дръжка на тигана. Изразът на лицето й никак не обещаваше гостоприемство, затова момчетата благоразумно решиха да идат някъде другаде, за да стоплят краката си.

Следващата къща беше по-приветлива. Отгоре имаше яркочервени керемиди, покриващи и обора за кравите, който изглеждаше чист (доколкото това изобщо е възможно) и беше прилепен до главната сграда. Една спретната старица с благ вид седеше до единия прозорец и плетеше, зад другия се различаваше смътно профилът на дебел човек с лула в устата, седнал зад светещите от чистота стъкла и снежнобялото перде. В отговор на тихото почукване на Петър горната половина на вратата (срязана през средата) беше отворена от светлокоса румена девойка в празнични дрехи, която попита какво искат.

— Можем ли да влезем да се постоплим, госпожице? — каза учтиво капитанът.

— Разбира се, чувствувайте се като у дома си — беше нейният отговор и долната половина на вратата плавно се съедини с отворената горна част. Преди да влезе, всяко момче дълго и старателно си изчисти краката на грубата изтривалка, после отправи възможно най-дълбокия поклон към старата госпожа и господина до прозорците. Бен беше склонен да мисли, че и тези лица са автомати като движещите се градински фигури в Брук — защото и двамата бавно кимнаха по един и същ начин, след което продължиха заниманията си съсредоточено и сковано, като че ли ги управляваше някакъв механизъм. На равни интервали старецът пуфкаше с лулата, а неговата старица потракваше с куките, сякаш бяха движени от скрити вътре в тях колелца. Дори димът, който наистина излизаше от неподвижната лула, не беше достатъчно доказателство, че това са живи хора.

Но румената девойка … Ах! Как се разтича тя! Даде на момчетата полирани столове с високи облегалки, за да седнат; разпали огъня и той пламна, сякаш дишаше; накара Йакоп Поот почти да се разплаче от щастие, когато донесе огромен квадратен сладкиш с джинджифил и пръстена кана кисело вино! Колко се смя тя и как одобрително кимаше, докато гледаше момчетата как ядат като диви зверчета, научени на добро поведение, и колко изненадана беше, когато Бен възпитано, но твърдо отказа да си вземе черен хляб и кисело зеле … Как издърпа ръкавицата на Йакоп, скъсана на палеца, и я закърпи пред очите им, като накрая прехапа конеца и докато го късаше, каза през зъби: „Сега ще ти бъде по-топло!“ Как стисна поред ръцете на момчетата и (като хвърли виновен поглед към женския автомат) колко настояваше да напълнят джобовете си с парчета сладкиш!

През цялото това време куките потракваха, а лулата равномерно пуфтеше.

Момчетата продължиха пътя си и не след дълго пред погледа им се появи Званънбърхският замък с тежката си фасада и кулите над портите, украсени със скулптури на лебеди.