Александър Дюма - Адската дупка

Птички пееха в гнездата на всеки клон, а в долната част на замъка, там, където конят на Самуел се беше извъртял в празното пространство, река Некар, огряна от слънцето, се лееше докъдето стига погледът всред плодородието на долината.

Пред тази величествена и сладостна гледка Юлиус се замечта, а Самуел поведе пастора към една врата, над която имаше полузаличен герб, и го накара да му разкаже историята на старите графове Ебербах.

Кристиане запита Юлиус:

— За какво си мислите?

Жестът на девойката, за да го отклони от пропастта, бе вдъхнал смелост на Юлиус.

— За какво си мисля? О, Кристиане, преди малко казахте при пропастта: нещастието витае тук. Пред тези развалини си мисля: щастието е тук. О, Кристиане, някой, който би съградил отново този замък в първоначалната му хубост и величие и който ще приюти бъдещето си в това минало, като че ли за да го запази и облагороди, би живял в тази самота с небето над главата, с гледката пред погледа, с една жена до себе си — чиста и млада по възраст и сърце, направена от роса и светлина. О, Кристиа-не, чуйте ме…

Без да знае защо, Кристиане бе съвсем развълнувана. В очите й се появиха сълзи, въпреки че никога не се бе чувствувала така щастлива.

— Слушайте ме — продължи Юлиус, — аз ви дължа живота си. Това не е фраза, а истина. Имам суеверно сърце. В един момент по време на дуела видях срещу гърдите си острието на шпагата на моя противник. Почувствах се изгубен. Тогава си помислих за вас, душата ми произнесе вашето име и сабята само ме одраска. Сигурен съм, че по това време сте се молили за мен.

— В колко часа? — попита Кристиане.

— В единадесет.

— О, наистина се молех! — наивно каза момичето с радостна изненада.

— Сигурен бях. Но това не е всичко. При втората част отново бях засегнат и щях да съм мъртъв, ако острието на противника ми не бе улучило една торбичка, в която имаше отгатнете какво? Вълшебният цвят, който получих от вас.

— О, наистина ли? О, света Богородице, благодаря! — извика Кристиане.

Юлиус продължи:

— И така, Кристиане, след като си направихте труда да се застъпите за мен и след като успяхте, може би животът ми трябва да ви послужи за нещо. Ех, ако само пожелаехте!

Изпаднала в трепет, Кристиане мълчеше.

— Само една дума — продължи Юлиус, обгръщайки я със страстен и нежен поглед, — или ако не една дума, един жест, знак, че това, което ви казвам, не ви наранява, че не отблъсквате тази мечта да живеем двамата заедно, всред тази хубава природа, сами с баща ви…

— И без Самуел — ненадейно каза един глас иронично зад тях.

Беше Самуел, който бе оставил пастора и бе чул последните думи на Юлиус.

Кристиане се изчерви. Юлиус се обърна гневно към Самуел, който толкова ненавреме бе прекъснал прекрасния му сън.

Но в момента, когато щеше да каже някоя обидна дума, бе възпрепятстван от пастора, който идваше при гостите си.

Самуел се наведе над ухото на Юлиус.

— По-добре ли щеше да бъде, ако бях оставил да те изненада бащата? — каза той.

Тръгнаха към дома на пастора.

Този път четиримата се движеха заедно. Кристиане отбягваше Юлиус. От своя страна Юлиус вече не се доближаваше до Кристиане. Той се страхуваше от отговора й, колкото и да го желаеше.

По пътя на връщане приближаването на разхождащите се подплаши четири-пет кози.

— Това са козите на Гретхен — каза Кристиане, — козарката сигурно не е далеч.

Действително скоро видяха Гретхен, седнала на една височина. Тя бе възвърнала заедно с грубите си дрехи непринудеността си и дивия си чар.

Пасторът извика Кристиане и каза тихо няколко думи. Кристиане отвърна със знак на съгласие и веднага тръгна нагоре към Гретхен.

Самуел и Юлиус едновременно се втурнаха да й подадат ръка и да й помогнат.

— Не! — извика им тя, като се смееше. — Няма нужда! Трябва да говоря насаме с Гретхен, а освен това достатъчно съм свикнала с планините, за да мога да мина без вашата помощ, господа.

Тя се заизкачва сама живо, леко и скоро стигна до пастирката.

Гретхен бе тъжна, със сълзи в очите.

— Какво ти е? — попита Кристиане.

— О, госпожице, вие знаете моята малка кошута, която намерих сама в гората и която отглеждах като свое дете. Като се прибирах, не я намерих: загубила се е.

— Бъди спокойна! Ще се върне в кошарата — каза Кристиане. — Но слушай, Гретхен, трябва да говоря с теб. Чакай ме утре сутринта между шест и седем часа.

— Аз също искам да говоря с вас — отговори Гретхен. От три дена растенията ми казват доста неща за вас.