Александър Дюма - Адската дупка

— Какво ти е? — извика Кристиане.

— Не чухте ли?

— Какво?

— Един изстрел.

— Не.

— А аз го чух, като че ли стреляха по мен. Стреляха по кошутата ми!…

— Хайде, ти си луда. Успокой се и понеже искаш да говорим за мен, да говорим.

Само мисълта за Кристиане можа да разсее тревогата на Гретхен. Тя седна на земята и вдигна към Кристиане изпълнените си с нежност очи.

— О, да, нека говорим за вас — каза тя. — Всеки ден говоря за вас с моите цветя.

— Хайде де — каза Кристиане не без известно колебание, — наистина ли вярваш на това, което ти казват цветята?

— Дали вярвам! — възкликна Гретхен. Погледът й заблестя, а челото й сякаш бе озарено от странно вдъхновение. — Не, вярвам, сигурна съм. Какъв интерес биха имали цветята да лъжат? Нищо не е по-сигурно на тази земя. Науката за езика на растенията е много стара. Тя се е появила в Ориента през най-стари времена, когато хората са били достатъчно простодушни и чисти и Бог е благоволявал да им говори. Майка ми знаеше да гадае по тревата и тя ме научи на това, беше усвоила това умение от своята майка. Не вярвате ли на цветята? Доказателството е, че те ми казаха, че ще обикнете господин Юлиус.

— Те грешат! — живо каза Кристиане.

— Не вярвате ли? Доказателството е, че ми казаха, че господин Юлиус ви обича.

— Наистина ли? — възкликна Кристиане. — Тогава ми се ще да им вярвам. Да ги попитаме заедно.

— Вижте, донесох ви цяла купчина — каза Гретхен, като сочеше огромен ухаещ сноп в краката си. — За какво да ги питаме?

— Онзи ден твърдеше, че са ти казали, че двама младежи ще ми донесат нещастие. Искам да знам какво разбират цветята под това.

— Именно за тези двама млади хора исках да ви говоря.

— Е?

— Вижте. Това са растения, набрани тази сутрин преди изгрев слънце. Ще ги разпитаме. Но предварително зная какво ще отговорят, тъй като онзи ден повторих опита тринадесет пъти и всеки път ми казваха едно и също.

— Какво е то?

— Ще видите.

Тя стана, взе от земята свежите треви, разстла ги на маса от гранит, обрасла с мъх, и ги подреди в някакъв тайнствен ред според формата им, мястото и часа на брането.

После, вперила в тях съсредоточен поглед, забравила за момент присъствието на Кристиане и все по-погълната от своето съзерцание, започна да говори с бавен и почти тържествен глас:

— Да, растенията казват всичко на този, който може да ги разбере. Хората имат книги, в които изразяват с букви мислите си; книгата на Бога е природата, а мисълта му е изписана в растенията. Само трябва човек да може да я прочете. Мен майка ми ме научи да разчитам цветята.

Лицето й се помрачи.

— Все същите думи! — прошепна тя. — Този, който е винаги тук, когато не го очакват, е един човек, носещ нещастие. Защо ли го доведох? А другият, дали ще бъде по-малко злокобен? Милото клето момиче, като че ли тя вече го обича.

— Не! Твоите цветя са зли! — прекъсна я Кристиане.

— А той — продължи Гретхен, като че ли без да забележи прекъсването, — о, колко много обича Кристиане!

— Кой казва това? — живо попита Кристиане. — Дали не е този бледолилав цвят? Колко е хубав!

Гретхен продължи все още погълната:

— Те са млади, обичат се, добри са и точно затова ще бъдат нещастни. Все същият отговор. Но чудно нещо!

— Кое точно? — попита Кристиане неспокойна.

— Още не бях стигнала дотук. Виждам ги и двамата да се събират; след това връзката свършва изведнъж. Но странно! Раздялата не идва от смърт и въпреки всичко те се обичат. Ще живеят дълги години разделени, отдалечени, като чужди. Какво ли значи това?

И докато се навеждаше с тревога над масата, една сянка мина пред слънцето и се отрази изведнъж върху тревите.

Кристиане и Гретхен се обърнаха сепнати. Беше Самуел.

Самуел се престори на учуден, че вижда Кристиане.

— Извинете, че ви безпокоя — каза той, — но идвах да помоля Гретхен, която познава всички храсталаци, за една услуга. Ето за какво става дума: преди малко в гората стрелях по дивеч.

Гретхен потрепера. Самуел продължи:

— Сигурен съм, че я раних много тежко. Давам на Гретхен един фредерик, ако отиде да ми намери мястото, където е паднала. Изчезна някъде към Адската дупка.

— Кошута ли? — попита Гретхен, треперейки.

— Бяла, със сиви петна.

— Нали ви казах! — извика Гретхен на Кристиане и изчезна като стрела.

Самуел погледна това внезапно тръгване с изненада.

„Господи! — помисли си той. — Успях да остана насаме с Кристиане по-лесно, отколкото предполагах.“