Александър Дюма - Адската дупка

Тогава вие проявихте изключителна добрина, като ме взехте в химическата си лаборатория, малко като ученик и малко като прислужник. Но аз слушах и се учех. Седем години благодарение на железния ми организъм, който ми позволяваше да работя ден и нощ, благодарение на енергията, която ме потапяше в учението с някаква ярост, малко по малко навлизах във вашата наука и на деветнадесет години знаех почти колкото вас.

Бях изучил латинския и гръцкия езици освен всичко останало, само като присъствувах на уроците на Юлиус.

Толкова се интересувах от вашите опити, че вие донякъде се бяхте привързали към мен. И понеже бях мълчалив и див, не можехте и да подозирате какво се крие у мен.

Но това не можеше да продължава повече. Не след дълго вие забелязахте, че аз вървя сам по свой собствен път. Подразнихте се, аз също се раздразних. Имаше обяснение между нас.

Попитах ви докъде искате да ви отведе науката, вие ми отговорихте: до наука. Но науката не е цел, тя е средство. Аз исках да я прилагам в живота.

Как иначе! Ние държахме в ръцете си страхотни тайни и възможности. Можехме благодарение на нашите анализи и открития да произвеждаме смърт, любов, оглупяване, да пробуждаме ума и да го гасим, само с една капка върху някой плод, ако искахме, можехме да убием дори един Наполеон! И ние се възползвахме от тази чудотворна сила, която дължахме на нашия ум и на нашия труд. И оставяхме тази свръхестествена сила, това средство за господство, да спи ненужно! Задоволявахме се да го пазим в един ъгъл, както алчният глупак държи милионите си, които биха го направили господар на света!

Отгоре на всичко вие бяхте възмутен и ме удостоихте с честта да ме смятате за опасен човек. Сметнахте за благоразумно да затворите лабораторията си за мен и ме лишихте от уроците си, от които вече нямах нужда. Отказахте да ме водите, когато аз вече вървях пред вас. И ето преди две години ме изпратихте в този университет в Хайделберг, където, честно казано, с удоволствие дойдох да уча законите и философиите на света.

Но друго злодеяние: Юлиус е тук с мен и естествено аз имам влиянието, което ум като моя винаги ще оказва върху душа като неговата. Следствието — бащинска ревност и тревога. Вие държите на този си син, разбирам това: обожавате в него наследника на вашето богатство, на вашата слава и на дванадесетте, букви на името ви. Така че за да го откъснете от мен, се опитахте да ни разделите преди петнадесет дни, изпращайки го в Йена. Той пожела да ме последва почти против волята ми. Нима е моя вината?

Сега обобщавам. Какво ви дължа? Дължа ви живота. Не се стряскайте: с това не искам да кажа, че съм ваш син: винаги сте се държали с мен като с чужд. Приемам положението, в което ме поставихте. Искам да кажа, че ви дължа това, което ме кара да живея — науката, образованието, духовния живот. Дължа ви също издръжката от две години насам. Това ли е всичко?

И така, връщам се към началото на писмото си. Аз съм силен и искам да съм свободен. Искам да бъда човек, божие творение. Утре ставам на двадесет и една години. Дядо ми почина преди петнадесет дни. Нямам майка. Нямам баща. Няма какво да ме задържа. Аз ценя само собственото си достойнство, гордостта си, ако искате. Нямам нужда от никого. Не искам да дължа нищо на никого.

Старият Самуел Гелб ми остави приблизително десет хиляди флорина. Изпращам ви сумата, която платихте за моята издръжка. Толкова за парите. Колкото до моралния ми дълг, имам случай да ви платя и същевременно да ви докажа, че съм способен на всичко, дори на добро.

Вашият син, вашият единствен син Юлиус в този момент е в смъртна опасност. По стечение на обстоятелствата, което е излишно да ви обяснявам, животът му зависи от един лист хартия, който е в неговата Библия. Ако го намери, загубен е. Е, добре! Слушайте какво ще направя, щом подпиша това прощално писмо. Ще стана, ще извадя от джоба си бележка, подобна на тази която изтегли Юлиус, ще я оставя в Библията и ще взема неговата заедно с опасността. С това ще поправя жребия на сина ви на мястото на Провидението: в крайна сметка го спасявам. Квит ли сме вече?

След това моята наука ще бъде изцяло моя и ще правя с нея каквото пожелая.

Поздрав и забрава

Самуел стана, отвори Библията, взе бележката оттам и остави на нейно място тази, която бе в джоба му. Вече запечатваше писмото, когато настъпващият ден събуди Юлиус.

— Почина ли си малко? — запита го Самуел.

Юлиус разтърка очите си и си припомни своите намерения. Щом дойде на себе си, първото му движение бе да отвори Библията и да вземе бележката, която му се бе паднала. Прочете: Франц Ритер.