Александър Дюма - Колието на кралицата

— О, господин Дьо Калиостро, та вие ми разказвате неща…

— Които са известни само на вас, да, знам. Но в какво би се изразило достойнството на гадателя, ако не знаеше тайните на бъдещето?

— Но Жозеф Балзамо значи е притежавал като вас рецептата на този възхитителен еликсир? А той… жив ли е още?

— Не знам нищо за него. Преди три години бедният Балзамо изчезна. За последен път го видях в Америка, на бреговете на Охайо, тогава заминаваше на експедиция в Скалистите планини, след това чух, че там починал.

— Хайде, графе, бива ли така! — подвикна маршалът. — Стига любезности, за Бога!

— Сериозно ли говорите, господине? — попита граф Дьо Хага.

— Много сериозно, сир, пардон, искам да кажа графе — Калиостро се поклони с жест, който означаваше, че грешката, която току-що бе допуснал, е съвсем случайна.

— И така, госпожата не е достатъчно възрастна, за да бъде подмладявана? — запита маршалът.

— Честно — не.

— Е, добре! Ще ви предложа друго лице. Да вземем приятеля ми Таверне. Какво ще кажете за него? Има ли вид на съвременник на Пилат Понтийски? Или може би точно обратното? А много ли е възрастен той?

Калиостро погледна към барона.

— Не — каза той.

— Ах, скъпи графе, ако подмладите тоя там, ще ви провъзглася за ученик на Медея 16 16 Медея — в древногръцката митология магьосница, дъщеря на Еет, цар на Колхида. Влюбена в Язон, тя му помага да завладее златното руно и напуска Колхида с него. По-късно заради изневярата му погубва съперницата си и своите две деца — бел.ред. — заяви Ришельо.

— Вие наистина ли желаете това? — попита Калиостро, обръщайки се с думите си към господаря на дома, а с поглед — към цялата аудитория.

Всеки отговори с утвърдителен жест „да“.

— И вие ли, господин Таверне?

— Аз повече от другите желая това, дявол да го вземе! — отговори баронът.

— Е, добре! Това е лесна работа — каза Калиостро.

Той пъхна два пръста в джоба си и извади оттам осемстенно шишенце.

После взе чиста кристална чаша и изля в нея няколко капки от съдържанието на шишенцето, разреди капките в половин чаша студено шампанско и подаде на барона така приготвеното питие.

Баронът пое чашата, но в момента, когато трябваше да я поднесе към устата си, се поколеба. Всички се разсмяха така шумно, че Калиостро се обезпокои и подкани:

— Побързайте, бароне, или ще допуснете да пропадне питие, всяка капка от което струва сто луидора 17 17 Луидор (луи) — френска златна монета, равна на 20 франка; нарича се още наполеон — бел.прев. !

— По дяволите — обади се Ришельо, като се опитваше да се шегува, — то е съвсем различно от токайското.

— Трябва значи да го изпия? — попита баронът, почти разтреперан.

— Или дайте чашата на някой друг, господине, та еликсирът да бъде полезен поне някому.

— Дай! — Ришельо протегна ръка.

Баронът помириса чашата и под влияние на свежия и благовонен аромат, на красивия светлочервеникав цвят, който няколкото капки еликсир бяха придали на шампанското, глътна магическото питие.

В същия миг му се стори, че някаква тръпка разтърсва тялото му и кара да нахлуе към кожата цялата стара и ленива кръв, която дотогава дремеше във вените му от краката до сърцето. Набръчканата му кожа се изпъна, очите му, меко покрити със завесите на клепачите, се разшириха без участието на волята. Зениците на очите му, живи и големи, заиграха, треперенето на ръцете отстъпи на странно равновесие на нервите, гласът му стана по-твърд, а коленете си възвърнаха подвижността от най-красивите дни на младостта му и се изправиха едновременно с кръста, сякаш питието, разливайки се, го бе възродило за миг.

Вик на изненада, на изумление, на възторг проехтя наоколо. Таверне, който дъвчеше с венците си, почувства глад. Той хвана здраво чиния и нож и си сервира от рагуто, поставено от лявата му страна. Натроши кости от яребица, казвайки, че му никнат зъбите от двадесетте му години. В продължение на половин час той яде, пи и крещя от радост, а през това време останалите сътрапезници го гледаха поразени. После постепенно затихна като лампа, маслото на която се изчерпва. Промени се първо челото му — върху него, за момент изчезнали, отново се врязаха старите бръчки. Очите му се премрежиха и помрачиха. Изгуби вкуса си, сетне гърбът му се огъна. Апетитът се изпари, коленете отново започнаха да треперят.

— Ох! — изстена той. — Сбогом, младост!

Изпусна дълбока въздишка, придружена от две сълзи, които се търколиха от клепачите му. При тъжния вид на стареца, който след възвръщането на младостта се бе състарил още повече, инстинктивно от гърдите на всеки сътрапезник се откъсна по една въздишка, подобна на тази на Таверне.