Александър Дюма - Анж Питу

Изведнъж в дъното на един шкаф забелязаха ковчеже от дъбово дърво, обковано с желязо. Приставът се хвърли като лешояд върху плячка. Само по вида, по миризмата и като го опипа, несъмнено разпозна онова, което търсеше, защото бързо го пъхна под износената си дреха и кимна на сержантите, че задачата е изпълнена.

Точно в този момент Бийо загуби търпение; той се спря пред затворената си врата.

— Ама разберете, че няма да я намерите, ако не ви кажа къде е — извика силно. — Не си правете труда да разбутвате нещата ми за нищо. Аз да не съм конспиратор! Ей, чувате ли ме? Отговорете или, дяволите ви взели, заминавам за Париж, където ще се оплача на краля, на Събранието, на всички.

По онова време все още поставяха краля преди народа.

— Да, драги господин Бийо, чуваме ви и сме готови да отстъпим пред отличните ви доводи. Хайде, кажете ни къде е тази книга и понеже вече сме убедени, че имате само един екземпляр, ще го вземем и ще се оттеглим.

— Е, така да бъде! — рече Бийо. — Книгата е у един добър момък, на когото я поверих тази сутрин, за да я занесе на един приятел.

— И как се казва този добър момък? — попита с меден глас черният мъж.

— Анж Питу. Той е нещастен сирак, когото приютих от милосърдие и който дори не знае какво е съдържанието на брошурата.

— Благодаря, скъпи господин Бийо — каза приставът, като в същото време нахвърля обратно бельото в скрина и затвори капака, без да прибере ковчежето. — А къде е това мило момче, моля?

— Струва ми се, че го видях на влизане при испанския фасул до беседката. Вървете, вземете му книгата, но не му причинявайте зло.

— Да му причиним зло, ние! О! Скъпи господин Бийо, та вие изобщо не ни познавате! Ние и на муха не бихме сторили зло.

И те се отправиха към указаното място. Когато стигнаха до испанския фасул, съзряха Питу, който поради високия си ръст изглеждаше по-опасен, отколкото бе в действителност. Като помисли, че сержантите вероятно ще имат нужда от помощта му, за да надвият този млад гигант, приставът свали дрехата си, уви ковчежето в нея и го скри в един тъмен ъгъл в къщата.

Но Катрин, залепила ухо на вратата, бе доловила смътно думите книга, доктор и Питу. И виждайки да избухва бурята, която бе предвидила, се постара да смекчи последствията. Тъкмо тогава тя пошушна на Анж да се обяви за собственик на брошурата. Вече описахме какво се случи, как Питу, вързан от пристава и помощниците му, бе освободен от Катрин, която издебна момента, когато двамата сержанти влязоха, за да търсят маса, а черният мъж — за да си вземе дрехата и ковчежето. Разказахме как Питу избяга, прескачайки оградата, ала онова, което не споменахме, е, че като умен човек полицаят се възползва от това бягство.

Действително сега, след като двойното поръчение, получено от пристава, беше изпълнено, бягството на Питу бе за черния мъж и двамата сержанти превъзходен случай да избягат самите те.

Въпреки че нямаше никаква надежда да хване беглеца, мъжът в черно подтикваше с глас и пример сержантите така усърдно, че всеки, който ги видеше да препускат през детелината, житата и люцерната, би ги взел за най-свирепите врагове на клетия момък, чиито дълги крака дълбоко в себе си те благославяха.

Но едва Питу бе потънал в гората, тримата спряха зад един храст. В това време ги настигнаха други двама сержанти, които бяха останали скрити около фермата и не трябваше да се появяват, освен ако не бъдеха повикани от началника си.

— Бога ми! — възкликна приставът. — Цяло щастие е, че у онзи юнак беше книгата, а не ковчежето. Щеше да се наложи да го хванем. Ей Богу, това не са крака на човек, а на елен.

— Да — каза единият от сержантите, — но той го няма, нали, господин Па-дьо-Лу 93 93 Па-дьо-Лу (фр. Pas-de-Loup) — Вълча стъпка — бел.прев. ? А вие, напротив, го имате.

— Разбира се, приятелю, ето го — отвърна този, на когото току-що за първи път произнесохме името, или по-скоро прякора, даден му заради леката и гъвкава походка.

— Значи сме заслужили обещаното възнаграждение.

— Със сигурност — рече приставът, измъквайки от джоба си четири луидора, за четиримата сержанти, независимо дали бяха действали, или само дебнали.

— Да живее господин лейтенантът! — извикаха полицаите.

— Няма лошо да се вика: „Да живее господин лейтенантът!“ — каза Па-дьо-Лу. — Ала преди да се вика, трябва да се мисли. Господин лейтенантът не е този, който плаща.

— А кой тогава?

— Някой от неговите приятели или приятелки — не знам точно кой или коя, — който желае да остане анонимен.