Александър Дюма - Анж Питу

— Обзалагам се, че е онзи, при когото ще отиде ковчежето — вметна единият от сержантите.

— Ригуло, приятелю мой — рече черният мъж, — винаги съм твърдял, че си изтъкан от проницателност. Но докато чакаме тази проницателност да донесе плодове, смятам, че трябва да изчезваме. Проклетият арендатор хич нямаше вид на сговорчив и е много възможно, когато се усети, че ковчежето липсва, да изпрати по петите ни прислугата от фермата, а тези юначаги ще ви уцелят с пушките си по-чевръсто и от най-добрия швейцарски стрелец от гвардията на Негово величество.

Несъмнено такова беше мнението на мнозинството, тъй като петимата полицаи продължиха да вървят в окрайнините на гората, която ги скриваше от нежелателни погледи и след три четвърти левга щеше да ги изведе на пътя.

Тази предпазливост не беше излишна, защото едва Катрин бе видяла черния мъж и сержантите да изчезват, гонейки Питу, когато, изпълнена с доверие в пъргавостта на онзи, когото преследваха, пъргавост, която, ако не се случеше нещо неочаквано, трябваше да ги отведе надалеч, повика изполичарите, които бяха разбрали, че има някаква суматоха, ала не знаеха каква, за да им каже да й отворят вратата. Те дотичаха и щом се озова на свобода, девойката побърза да освободи баща си.

Бийо изглеждаше, сякаш сънува. Вместо да се спусне вън от стаята, той пристъпи колебливо към вратата и отново се върна в средата на помещението. Би могло да се предположи, че хем не го сдържаше на едно място, хем в същото време се боеше да спре поглед върху мебелите, потрошени и опразнени от полицейските агенти.

— И в края на краищата какво, отмъкнаха му книгата, нали? — попита арендаторът.

— Така мисля, татко, но него не отмъкнаха.

— Кого него?

— Питу. Той избяга. И ако продължават да търчат подире му, би трябвало да са стигнали вече до Койол или до Восиен.

— Толкова по-добре! Бедното момче! Аз му докарах това.

— О, татко! Не се тревожете за него, да помислим за нас. Питу ще се оправи, бъдете спокоен. Ама какъв безпорядък, Боже мой! Само погледнете, майко!

— Ах! Бельото ми! — извика госпожа Бийо. — Не са се посвенили да бръкнат в скрина за бельо. Та това са негодяи!

— Тършували са в бельото! — процеди Бийо.

В миг се хвърли към скрина, който приставът, както казахме, бе затворил грижливо, и пъхна ръце в купчините преобърнати кърпи.

— О! Това е невъзможно! — промълви той.

— Какво търсите, татко? — попита Катрин.

Бийо се огледа наоколо в състояние почти на умопомрачение.

— Погледни. Погледни, дали не го виждаш някъде. Ама не. В тази ракла, не, в този секретер още по-малко. Впрочем то беше там, там… Самият аз го бях сложил. Вчера го гледах. Негодниците не са търсили книгата, а ковчежето.

— Какво ковчеже? — недоумяваше Катрин.

— Хайде, много добре го знаеш!

— Ковчежето на доктор Жилбер? — осмели се да попита госпожа Бийо, която в напрегнати мигове запазваше мълчание и оставяше другите да действат и да говорят.

— Да, ковчежето на доктор Жилбер — извика арендаторът, заравяйки пръсти в гъстите си коси. — Това скъпоценно ковчеже.

— Вие ме плашите, татко — рече Катрин.

— Нещастен аз! — изкрещя бясно Бийо. — Не се и досетих за това! Даже и не помислих за ковчежето! О! Какво ли ще каже докторът? Какво ли ще си помисли? Че съм предател, страхливец и негодник!

— Но, Боже мой! Какво съдържаше това ковчеже, татко?

— Не знам. Знам само, че поех отговорност за него пред доктора да го съхранявам с цената на живота си и че би трябвало да се оставя да ме убият, за да го опазя.

И Бийо направи един толкова отчаян жест, че жена му и дъщеря му отстъпиха с ужас.

— Боже мой! Боже мой! Да не би да полудявате, бедни татко? — каза Катрин.

И избухна в ридания.

— Ама отговорете ми! — извика тя. — В името на небесната любов, отговорете ми!

— Франсоа, приятелю — мълвеше госпожа Бийо, — отговори на дъщеря си, отговори на жена си.

— Конят ми! Конят ми! — изкрещя арендаторът. — Да ми доведат коня!

— Но къде отивате, татко?

— Да предупредя доктора. Той трябва да бъде предупреден.

— А къде ще го намерите?

— В Париж. Не прочете ли в писмото, което ни беше пратил, че се връща в Париж? Трябва да е там. Отивам в Париж. Конят ми! Конят ми!

— И ще ни оставите така, татко? Напускате ни в такъв момент? Изпълнени с безпокойство и тревога?

— Трябва, детето ми. Трябва — повтаряше арендаторът, вземайки в ръце главата на дъщеря си и приближавайки я конвулсивно до устните си. — „Ако някога загубиш това ковчеже, каза ми докторът, или по-скоро, ако ти го откраднат, в мига, в който забележиш, Бийо, ще дойдеш да ме предупредиш където и да бъда. И нищо да не те спира, дори човешки живот.“