Александър Дюма - Анж Питу

— О, ама знаете ли, че ми говорите отвратителни неща, господин абат! — извика Питу. — Знаете ли, че в крайна сметка ме оскърбявате?

— Оскърбявам те!

— Знаете ли, че ако продължавате, ще се оплача в Националното събрание! Ама ха!

Абатът избухна в зловещо ироничен смях.

— Заклеймен! — произнесе само.

— И че има наказание за лошите граждани, които оскърбяват добрите.

— Фенера!

— Вие сте лош гражданин.

— Въжето! Въжето!

После изведнъж, сякаш в порив на внезапно просветление и благородно негодувание, Фортие добави:

— Ами да! Каската, каската, това е той.

— Е, какво й е на каската ми? — попита Питу.

— Човекът, който е изтръгнал димящото сърце на Бертие, антропофагът 406 406 Антропофаг (гр.) — човекоядец, канибал — бел.прев. , който го е отнесъл кървящо на масата на общинските съветници, е имал каска. Човекът с каската си ти, Питу. Човекът с каската си ти, чудовище. Махай се, махай се, махай се!

И при всяко „Махай се!“, звучащо с все по-трагичен оттенък, абатът напредваше с по една крачка, а Питу отстъпваше.

При това обвинение, за което читателят знае, че бе съвършено несправедливо, бедният момък захвърли надалеч каската, с която бе толкова горд и която се изтъркаля по паважа с глухия звън на картон, покрит с мед.

— Виждаш ли, нещастнико! — изсъска Фортие. — Ти си признаваш!

И застана като трагика Льокен в ролята на Оросман в момента, когато, намирайки бележката, обвинява Заира 407 407 Волтер, „Заира“, четвърто действие, трета поява (Кораснен предава бележката) и четвърта поява (гневът на Оросман) — бел.фр.изд. .

— Хайде, хайде, господин абат — каза Питу, извън себе си от подобно обвинение, — вие преувеличавате.

— Преувеличавам! Ще рече, че само малко си бесил и само малко си изкормял, крехко дете!

— Господин абат, добре знаете, че не съм аз, знаете, че е работа на Пит.

— Какъв Пит?

— Пит Втори, синът на Пит Първи, на лорд Чатам, онзи, дето е пръскал пари с думите: „Харчете и не ми давайте отчет.“ Ако знаехте английски, щях да ви го кажа на английски. Но нали не знаете…

— А ти знаеш ли?

— Господин Жилбер ме научи.

— За три седмици! Лъжец окаян!

Питу осъзна, че е поел по грешен път.

— Чуйте ме, господин абат, не искам повече да споря, вие си имате своите идеи.

— Нима?

— Това е съвсем справедливо.

— Ти го признаваш. Господин Питу ми позволява да имам идеи. Благодаря, господин Питу.

— Ето че пак се ядосвате. Сам виждате, че ако продължавате така, няма да мога да ви кажа защо съм дошъл при вас.

— Нещастник! Значи нещо те води при мен? Ти да не си пратеник, а?

И абатът се засмя иронично.

— Господин абат — поде Питу, поставен от самия Фортие на позицията, на която желаеше да се намира, откакто бе подхванат спорът, — господин абат, вие знаете какво уважение съм изпитвал винаги към вашата личност.

— А, да! Нека поговорим за това.

— И колко съм се възхищавал от вашата ученост — добави Питу.

— Змия! — изстреля абатът.

— Аз ли? — каза Питу. — О! Как ли пък не!

— Та какво ще искаш от мен? Да те взема отново тук? Не, не! Няма да развалям учениците си. Не, ти винаги ще пръскаш гибелна отрова. Ти ще заразиш моите млади растения: Infecit pabula tabo 408 408 Вергилий, „Георгики“, трета книга, стих 181 („зараза за пасбищата“) — бел.фр.изд. .

— Но, господин абат…

— Не, не търси от мен това, ако непременно искаш да ядеш, защото предполагам, че и свирепите парижки бесители ядат като честните хора. О, богове! Ако в края на краищата искаш своя дял кърваво месо, ще го имаш. Ала при вратата, в спортулите 409 409 Кошници, в които римските патриции поставяли даровете си — бел.фр.изд. , както в Рим патроните са давали на клиентите си.

— Господин абат — подхвана Питу, развръщайки рамене, — не искам от вас прехраната си. Слава Богу, имам прехрана и не желая да бъда в тежест на никого.

— А! — възкликна Фортие, изненадан.

— Живея, както живеят всички живи същества, без да прося, от занаята, който ми е дарила природата. Живея от труда си и, нещо повече, толкова съм далеч от това да бъда в тежест на съгражданите си, че мнозина от тях ме избраха за свой ръководител.

— Ами! — изрече абатът с такава изненада, примесена с такъв уплах, сякаш бе настъпил усойница.

— Да, да, избраха ме за ръководител — повтори Питу самодоволно.

— Ръководител на какво? — попита абатът.

— На един отряд от свободни хора — поясни Питу.

— Ах, Боже мой! — извика Фортие. — Нещастникът е полудял.