Александър Дюма - Анж Питу

Тя мълчеше.

— Кажете, мадам, кажете — настоя Шарни.

После, понеже графинята оставаше все така безмълвна, додаде:

— О, говорете, мадам! Всяка деликатност в случая би била осъдителна. Разбирате, че се отнася за спасението на нашите господари.

— Не знам по какъв повод казвате всичко това, господине — отвърна Андре.

— Вие изрекохте и аз го чух, мадам… Ще призова впрочем принцесата… — И Шарни се поклони на мадам Дьо Ламбал. — Вие изкрещяхте: „Жилбер! Жилбер — приятел на Ваше Величество“.

— Вярно е, така беше, скъпа моя — потвърди с наивно добродушие Дьо Ламбал.

И пристъпвайки към графинята, каза на свой ред:

— Ако знаете нещо… Господин Дьо Шарни е прав.

— Имайте милост, мадам, имайте милост! — произнесе Андре толкова тихо, че да бъде чута само от принцесата.

Дьо Ламбал се отдалечи.

— Ех, Боже мой! Това е дребна работа — махна с ръка кралицата, съзнавайки, че би било проява на непочтеност да не се намеси. — Графинята изразяваше един страх, несъмнено неясен. Тя твърдеше, че е много трудно американски революционер, приятел на господин Дьо Лафайет да бъде и наш приятел.

— Да, неясен… — повтори машинално Андре, — доста неясен.

— Подобен на страха, който сподели господинът преди малко — продължи Мария-Антоанета.

И посочи с поглед придворния, чието съмнение беше предизвикало тази буря.

Но бе необходимо повече, за да бъде убеден Шарни. Твърде големият смут при неговото влизане го навеждаше на мисълта за някаква тайна.

Той упорстваше.

— Няма значение, мадам — заяви твърдо, — струва ми се, че е ваш дълг да обясните страховете си.

— Е, какво! Пак ли се връщате към това, господине? — попита достатъчно красноречиво кралицата.

— Мадам!

— Простете, но виждам, че вие все още разпитвате графиня Дьо Шарни.

— Извинете ме, мадам, ала смятам, че е в интерес на…

— На вашето собствено самолюбие, нали? Ах, господин Дьо Шарни! — добави Мария-Антоанета с ирония, която графът усети с цялата й тежест. — Кажете си го направо — вие ревнувате.

— Ревнувам! — извика той, изчервявайки се. — И какво ревнувам? Питам ви, Ваше Величество?

— Явно жена си — отговори кралицата с неприязън.

— Мадам! — заекна Шарни, смаян от предизвикателството.

— Това е съвсем естествено — подхвана сухо Мария-Антоанета, — а графинята със сигурност си струва усилието.

Шарни хвърли към кралицата поглед, който имаше за цел да я предупреди, че отива твърде далеч.

Ала беше безполезно, безсмислена предпазна мярка. Когато при тази ранена лъвица мъката подлютеше парещото ухапване, нищо не бе в състояние да спре жената.

— Да, разбирам защо ревнувате, господин Дьо Шарни, и защо сте разтревожен. Това е обичайното състояние на всяка душа, която обича и следователно е нащрек.

— Мадам! — повтори графът.

— И аз — продължи кралицата — в този час изпитвам абсолютно същите чувства. Ревнувам и съм разтревожена… — Тя наблегна на „ревнувам“ и добави: — Кралят е в Париж и аз не го виждам.

— Но, мадам — рече Шарни, който вече нищо не разбираше в тази разразила се буря, стоварваща все повече мълнии и гръм, — вие току-що получихте новини за Негово Величество, те са добри и би трябвало да ви успокоят.

— Вие успокоихте ли се, когато аз и графинята ви осведомихме преди малко?

Шарни прехапа устни.

Андре започваше отново да вдига глава, изненадана и уплашена едновременно — изненадана от това, което чуваше, уплашена от онова, което смяташе, че прозира.

Мълчанието, настанало около нея при първия въпрос на Шарни, сега обгръщаше Мария-Антоанета.

— Действително — редеше кралицата с ярост, — такава е съдбата на хората, които обичат — да мислят единствено за обекта на своята любов. Радост е за клетите сърца да жертват безмилостно всяко, да, всяко чувство, което ги вълнува. Боже мой! Колко се безпокоя за краля!

— Мадам, ще дойдат и други вестоносци — осмели се да каже един от присъстващите.

— О, защо не съм в Париж! Защо не съм до краля — възкликна Мария-Антоанета, доловила смущението на Шарни, след като се бе постарала да му припише онази ревност, която разяждаше жестоко самата нея.

Графът се поклони.

— Ако е само това, мадам — отвърна, — аз ще отида там и ако, както мисли Ваше Величество, кралят е застрашен, ако тази скъпоценна глава е изложена на опасност, повярвайте, мадам, че не ще се поколебая да изложа своята. Тръгвам.

Той се поклони отново и понечи да излезе.

— Господине, господине! — извика Андре, хвърляйки се пред Шарни. — Господине, пазете се!