Александър Дюма - Анж Питу

— Несъмнено — кимна Питу.

— Общината е написала, че Луи XVI е крал на един свободен народ!

— Да, чичо Бийо.

— Тогава — извика арендаторът, — щом нацията е свободна, тя има правото да предложи на краля своята кокарда.

И озовавайки се с един скок срещу владетеля, който слизаше от каляската си в подножието на стъпалата пред Кметството, той рече:

— Сир, вие видяхте, че на Пон Ньоф бронзовият Анри IV е с националната кокарда.

— Е, и? — попита кралят.

— Ами, сир, щом Анри IV носи трицветната кокарда, вие също можете да я носите.

— Разбира се — отговори Луи XVI, объркан, — ако я имах…

— Е, добре! — повиши глас Бийо и вдигна ръка. — В името на народа ви предлагам тази, приемете я.

Байи се намеси.

Кралят беше блед — той започваше да чувства нарастването на напрежението. Погледна кмета, сякаш за да потърси съгласието му.

— Сир — каза Байи, — това е отличителният знак на всеки французин.

— В такъв случай го приемам — заяви суверенът, вземайки кокардата от ръцете на Бийо.

И махайки бялата кокарда, закрепи трицветната на шапката си 291 291 За този епизод вж. Байи, цит. съч., II, с. 234 — бел.фр.изд. .

Мощно победоносно „ура“ отекна на площада.

Жилбер се извърна, наранен дълбоко.

Той смяташе, че народът настъпва твърде бързо, а кралят не се съпротивлява достатъчно.

— Да живее кралят! — изкрещя Бийо, давайки по този начин знак за нов взрив от аплодисменти.

— Кралят е мъртъв — прошепна Жилбер. — Няма вече крал във Франция.

Хиляди извадени саби бяха образували същински стоманен свод — от мястото, където монархът слезе от каляската си, чак до залата, където го очакваха.

Той премина под този свод и изчезна в дълбините на Кметството.

— Това съвсем не е триумфална арка — поклати глава Жилбер, — това са Каудинските теснини 292 292 Символ на престъпното унижение, алюзия за поражението на римляните от самнитите в Каудинските теснини през 321 г. пр. Хр. — бел.ред.; Вж. Мишле, „История на Френската революция“, книга II, глава I — бел.фр.изд. .

И добави с въздишка:

— Ах! Какво ли ще каже кралицата!

В Кметството бе оказан много ласкав прием на краля — нарекоха го Възродител на свободата.

Поканен да говори — тъй като жаждата за речи от ден на ден се засилваше и народът искаше най-сетне да знае до дъно мислите на всеки, — Луи XVI сложи ръка на сърцето си и каза само:

— Господа, винаги можете да разчитате на моята любов.

Докато слушаше известията на правителството — понеже от този ден във Франция имаше съставено истинско правителство, отделно от трона и Националното събрание, — народът отвън свикваше с дорестите коне на краля, с позлатената каляска, лакеите и кочияша на Негово величество.

Откакто владетелят беше влязъл в Кметството, Питу, благодарение на луидора, даден му от Бийо, се бе позабавлявал да си направи с голям брой сини, бели и червени панделки цяла колекция от национални кокарди в най-различни размери, с които кичеше ушите на конете, хамутите и целия екипаж.

Като видя това, подражателски настроеното множество буквално превърна каляската на Негово величество в сергия за кокарди.

Кочияшът и прислужниците бяха нагиздени щедро.

В добавка няколко десетки кокарди бяха напъхани вътре в каляската за резерва.

Трябва обаче да се каже, че господин Дьо Лафайет, все така стоейки на коня си на площада, се беше опитал да възпре ревностните разпространители на националните цветове, но не бе успял.

Така че, когато кралят излезе и съзря цялата тази шарения, изрече само едно:

— Охо!

После направи на господин Дьо Лафайет знак, с който го викаше при себе си.

Лафайет се приближи, свеждайки почтително сабята си.

— Господин Дьо Лафайет — обърна се към него Луи XVI, — търсех ви, за да ви съобщя, че ви утвърждавам за командващ на националната гвардия.

И се качи отново в каляската си сред всеобщи овации.

Жилбер, спокоен оттук нататък по отношение на краля, остана в заседателната зала заедно с общинарите и Байи.

Задълженията му не бяха все още приключили.

Ала чувайки силните викове, които съпътстваха потеглянето на владетеля, докторът пристъпи към прозореца и хвърли един поглед, за да види как се държат неговите двама селяни.

Те все така си бяха, или поне изглеждаха, най-добрите приятели на суверена.

Изведнъж Жилбер зърна на кея Пелтие един конник, препускащ бясно, покрит с прах, пред когото се разцепваха редиците на тази засега почтителна и послушна тълпа.