Александър Дюма - Кралица Марго

— Кой е този той?

— Кой друг може да бъде, ваше величество, ако не наварският крал?

— Тук — каза Катерина, — той… тук… Анри!… И за какво е дошъл, безумецът?

— Привидно е дошъл да види баронеса дьо Сов, а по всяка вероятност да заговорничи срещу краля.

— Откъде знаете, че е тук?

— Вчера го видях, че влиза в една къща и миг по-късно баронеса дьо Сов също дойде там.

— Сигурен ли си, че е бил той?

— Чаках го, докато излезе, тоест една част от нощта. В три часа двамата любовници си отидоха. Кралят придружи баронеса дьо Сов до пропуска на Лувъра, където благодарение на вратаря, вероятно неин човек, тя се прибра безпрепятствено, а кралят си отиде, тананикайки някаква мелодия така непринудено, сякаш се намира сред планините си.

— И къде отиде той?

— На улица Арбр-Сек в странноприемницата „А ла Бел-Етоал“, у същия кръчмар, където отсядаха двамата магьосници, които ваше величество заповяда да екзекутират миналата година.

— Защо не дойдохте да ми кажете веднага?

— Защото не бях напълно уверен.

— А сега?

— Сега вече съм сигурен.

— Видя ли го?

— Съвсем ясно. Бях се скрил у търговеца на вино отсреща, видях го да влиза в същата къща както предната вечер. После, понеже баронеса дьо Сов се забави, той неблагоразумно долепи лице до прозореца на първия етаж и този път у мен не остана никакво съмнение. Впрочем само след миг баронеса дьо Сов пристигна.

— И ти мислиш, че те ще останат там както миналата нощ до три часа сутринта?

— Възможно е.

— Къде се намира тази къща?

— Близо до Кроа-де-Пти-Шан към Сент-Оноре.

— Добре — каза Катерина, — барон дьо Сов не знае почерка ви, нали?

— Не.

— Седнете и пишете.

Морвел се подчини, взе перото и каза:

— Готов съм, ваше величество.

Катерина му продиктува:

Докато барон дьо Сов изпълнява задълженията си в Лувъра, баронесата се намира с един обожател, негов приятел, в една къща близо до Кроа-де-Пти-Шан към Сент-Оноре. Баронът ще познае къщата по един червен кръст на стената.

— Е? — запита Морвел.

— Направете копие от това писмо — каза Катерина.

Морвел се подчини, без да каже дума.

— А сега — каза кралицата — нека някой ловък човек предаде едното писмо на барон дьо Сов, а другото да го изпусне в някой от коридорите на Лувъра.

— Не разбирам — каза Морвел.

Катерина сви рамене.

— Не разбирате, че когато един съпруг получи подобно писмо, се разгневява?…

— Струва ми се, ваше величество, че по времето на наварския крал той не се гневеше.

— Това, което се прощава на един крал, не се прощава на обикновен обожател. Впрочем, ако той не се разгневи, вие ще се разгневите вместо него.

— Аз?

— Разбира се. Ще вземете четирима души, шестима, ако трябва, ще се маскирате, ще издъните вратата, като че ви изпраща баронът, ще заловите любовниците, когато са насаме, и ще стреляте в името на краля. На другия ден някоя благодетелна душа ще намери листчето в коридора на Лувъра и ще разнесе слуха, че съпругът е отмъстил, само че случаят е пожелал любовникът да е наварският крал. Но кой би могъл да предположи, след като всички го мислят в По!

Морвел изгледа възхитено Катерина, поклони се и излезе.

Точно когато той излизаше от двореца Соасон, баронеса дьо Сов влезе в малката къща на Кроа-де-Пти-Шан.

Анри я чакаше, полуотворил вратата.

Щом я видя на стълбата, той запита:

— Не ви ли проследиха?

— Доколкото ми се струва, не — каза Шарлот.

— А на мен ми се стори — каза Анри, — че ме следяха не само през нощта, но и тази вечер.

— О, боже мой, вие ме плашите, господарю! Никога не бих могла да се утеша, ако вниманието, засвидетелствано на една стара приятелка, би могло да ви причини нещастие!

— Бъдете спокойна, приятелко — каза беарнецът, — три шпаги ни пазят в мрака.

— Три шпаги не са много, господарю!

— Предостатъчно, когато тези шпаги са в ръцете на дьо Муи, Сокур и Бартелми.

— Значи, дьо Муи е в Париж?

— Разбира се.

— Той се е осмелил да дойде в столицата? Значи, и него като вас го чака някоя нещастна влюбена жена?

— Не, но той има един враг, в чиято смърт се е заклел. Само омразата, скъпа приятелко, може да върши толкова глупости, колкото любовта.

— Благодаря, господарю.

— О — каза Анри, — не говоря за настоящите глупости. Казвам това за миналите и бъдещите. Но да не спорим. Нямаме време за губене.

— Значи, вие заминавате?

— Тази нощ.

— Следователно сте свършили работата, за която бяхте дошли в Париж?