Александър Дюма: Графиня дьо Монсоро

— Какво означава всичко това, господа? — попита кралят.

В отговор последва гръмогласен смях.

Кралят, избухлив по натура и най-малко склонен към кротост особено в тази минута, се намръщи, но точно тогава от навалицата на гостите се отдели Сен-Люк и се приближи до него.

— Ваше величество, там е Шико, вашият шут. Облякъл се е също като вас и сега подава ръка на дамите за целувка.

Анри III се разсмя. Шико се ползуваше при двора на последния Валоа със свобода, с каквато бе удостоен тридесет години преди него Трибуле при двора на Франсоа I и каквато щеше да бъде предоставена четиридесет години по-късно на Ланжели при двора на крал Луи XIII.

Работата е там, че Шико бе необикновен шут. Преди да го нарекат Шико, той се наричаше дьо Шико. Обикновен гасконски благородник, той не само бе дръзнал да встъпи в любовна конкуренция с херцог д’Майен, но и бе взел връх над този принц от кралско потекло, заради което, както се говореше, херцогът решил да се разправи с него и Шико бил принуден да търси убежище при Анри III. За покровителството, оказано му от приемника на Шарл IX, той се разплащаше с това, че говореше на краля истината, колкото и горчива да беше тя.

— Не мислите ли, уважаеми Шико — обърна се Анри към него, — че двама крале на един бал са твърде голяма чест за домакина?

— Ако смяташ така, позволи ми тогава да изиграя ролята на краля според умението си, а самият ти се опитай да се представиш за херцог д’Анжу. Току-виж, че те приели за него и тогава ще можеш да чуеш нещо любопитно, а и да разбереш какво замисля твоето братле или поне с какво е заангажиран в момента.

— А и наистина моят брат, херцог д’Анжу, отсъствува — забеляза кралят с явно неудоволствие.

— Още една причина да го замениш. Решено — аз ще бъда Анри, а ти — Франсоа. Аз ще царувам, а ти — ще танцуваш. Аз ще прибягна до целия комплект от преструвки, подобаващи на кралското величие, а ти ще се поразвлечеш малко, бедни мой кралю.

Кралят спря погледа си на Сен-Люк.

— Прав си, Шико. Аз ще се заема с танците — каза той.

„Колко съм се заблуждавал с опасенията си от кралския гняв — помисли си маршал дьо Брисак. — Тъкмо обратното, кралят е в рядко добро настроение.“

И той се засуети, като обсипваше безразборно с комплименти наляво и надясно всички гости, и най-важното, без да забравя да похвали и себе си за това, че е успял да намери за дъщеря си съпруг, толкова щедро отрупан с благосклонностите на негово величество.

През това време Сен-Люк се приближи до жена си. Жана дьо Брисак не беше от най-големите хубавици, ала притежаваше прелестни черни оченца, белоснежни зъбки, ослепителен цвят на лицето, тоест всичко онова, което взето заедно е прието да се нарича очарователна външност.

— Съпруже — обърна се тя към Сен-Люк, преследвана все от същата мисъл, — обяснете ми какво иска кралят от мен? Откакто се появи, не е престанал да ми се усмихва.

— Но когато се връщахме от обяда, вие говорехте съвсем друго, мила Жана. Тогава неговият поглед ви плашеше.

— Тогава негово величество беше в лошо настроение — каза младата жена, — а този път…

— Този път е още по-лошо — прекъсна я Сен-Люк. — Кралят се смее, без да разтваря устни. Бих предпочел да видя зъбите му. Жана, горкичката ми, кралят ни крои някакъв подъл сюрприз. О, не ме гледайте така нежно, моля ви, по-добре ми обърнете гръб! Впрочем при нас тъкмо навреме се приближава Можирон. Задръжте го около себе си, прикоткайте го, по-ухажвайте го.

— Давате ми доста съмнителен съвет, съпруже — усмихна се Жана, — ако реша да го последвам, могат да си помислят…

— Ах! — въздъхна Сен-Люк. — Да мислят каквото си щат, толкова по-добре.

И той обърна гръб на своята донемайкъде изненадана съпруга, и отиде да угажда на Шико, който се престараваше да важничи, за да изобрази краля, като предизвикваше с гримасите си всеобщ смях.

През това време Анри, освободен от кралското си величие, танцуваше, но без да изпуска изпод око Сен-Люк: ту ще го повика при себе си, за да му предаде щукналата в главата му духовитост, която всеки път, независимо дали му се беше удала или не, предизвикваше у младоженеца пристъп на гръмогласен смях, ту го черпеше от своята бонбониерка със захаросани бадеми и плодове, намирани от Сен-Люк неизменно за превъзходни. Стига само Сен-Люк да се отлъчеше за минутка от залата, където беше кралят, макар с намерение само да приветства гостите в другите зали, и Анри тутакси изпращаше след него някого от своите сродници или придворни, и младоженецът се връщаше сияещо усмихнат при своя повелител, а кралят с появата на своя любимец изпадаше в превъзходно настроение.