Кръстан Дянков - Разказвачът Ърскин Колдуел

В коридорите на американската литература отдавна броди самотната фигура на вече попрегърбения и сребровлас Ърскин Колдуел, онзи странен разказвач, когото годините не успяха да прекарат през своето унифициращо сито. Той така и не се поддаде на толкова изкусителната булевардност, плискаща сюжети и „герои“ на всяка крачка, и предпочете да си остане при „своите“ — безкъсметните, сиромасите, подгонените, смешните в очите на порядъчна Америка, която с такова лицемерно удоволствие ги кръщаваше „гротески“, когато пиесата по романа му „Тютюнев път“ се играеше вечер след вечер на Бродуей в продължение на седем години. Американската литературна критика и досега се пита какъв етикет — в този свят на опаковките — да постави на явлението Ърскин Колдуел. Всяка национална литература има но една челна фаланга, в която крачат или най-добрите й представители, или писателите с най-много продадени книги (две абсолютно различни категории!). За тях и читатели, и критика са изковали удобни епитети — веднъж ще ги нарекат „живи класици“, друг път ще видят в тяхно лице олицетворение на „добрата стара традиция“, групират ги според случая в петорки, в течения, в звена към едно или друго литературно издание, а най-често ги виждат като некоронованите господари на малки лични литературни региони с определен географски център. Голяма е изглежда нуждата на потребителя да категоризира и подрежда нещата, та някак по-лесно и безболезнено да ги възприема, поглъща и храносмила. Американската литература изобилства с такива пакетирани писателски групи и Колдуел се срещаше в коя ли не от тях. С кого ли не са го поставяли, къде ли не беше местен и неговият регион — от Юга до горите на Мейн. Но той си остана самотният попрегърбен разказвач на обикновени, всекидневни, прозаични историйки, които се случват със също такива обикновени, прозаични хорица, каквито с милиони всекидневно крачат по тая земя — угрижени, влюбени, забравени или бленувани, захвърлени на социалното буните или едва-едва кретащи през един живот, който все някак ще трябва да се изживее…

Със своя класически вече „Тютюнев път“ през 30-те години Ърскин Колдуел стана един от строителите на новия пролетарски роман в Америка. Това бе времето, когато Ъптън Синклър, Хауърд Фаст, Клифърд Одетс, Майкъл Голд и групата на списание „Мейнстрийм“ енергично и страстно се бяха вдигнали да сплотят безчетната армия на най-жестоко пострадалите от знаменитата Голяма криза на Уолстрийт. По това време Ърскин Колдуел защити своята идеологическа позиция най-вече с оживената си обществена дейност; познаващ издъно проблемите на „дъното“, изпитал сам на гърба си неволята на много професии и заедно с това — на много унижения, той написа тогава няколко удивителни по своята социална сила памфлети и книги, които и до ден-днешен могат да се сочат като образци на действената журналистика. Достатъчно е да спомена само неговата прочута брошура „Фермерът—изполичар“, която за първи път показа на Америка нечуваните условия, в конто се ражда нейният памук и нейната царевица. Или пък поредицата от социално-политически проучвания „Тези лица са ви познати“, „Кажете, не са ли това САЩ?“ и др., които със силата на документалния разказ и дълбоко ангажираната репортажна фотография и сега си остават едни от най-сериозните социални документи в американската публицистична проза. И се чудя: как ли без Ърскин Колдуел, как ли без неговото перо и проницателно око щяхме да познаваме тъй добре тези критични времена в новата американска история, как без неговите деградирали страдалци в социалната утайка на САЩ щяхме да опознаем психиката и дълбоките личностни и обществени поражения на типичното американско насилие във всички посоки на житейската схема.

В огромното по обем творчество на Колдуел разказът заема водещо място. В стеснените рамки на тази малка форма той като че се разстила най-широко, диша най-свободно, вижда пай-надалеко. Винаги прости по конструкция, еднопланови в сюжетното развитие и дълбоко земни в тематичния си кръг, неговите разкази са като малки евангелия за живота на обикновения герой. В тях не се казва нещо особено сложно, не се дири миналото, не се създава обкръжението, в което се е появил и дошъл до нас характерът, с когото писателят ни среща. Тези разкази не притежават суровата епичност на усложнения битов и социален детайл, на широкото и пълноводно повествование, на тежките фамилни обречености и невероятни приключения в света на някое сложно въображение.