Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

Кой ще бъде следващата жертва? Аз, Барни, Феликс Блау, кой от нас ще бъде глътнат от Палмър? Защото за него ние сме просто плячка, която трябва да бъде изядена. Той е хищник, пристигнал от системата на Проксима, огромна уста, готова да ни погълне.

Но Палмър не е канибал. Защото аз знам, че той не е човек. Под кожата на Палмър Елдрич се крие нещо друго.“

Той нямаше идея какво е това нещо. Толкова много работи биха могли да се случат в безкрайните простори между Слънцето и Проксима, както на отиване, така и на връщане. „Може би е станало на отиване — помисли си Лео. — Може би той е ял проксимианци през всичките тези десет години и след като е облизал чинията, е поел по обратния път, за да се заеме с нас. Уф!“

Лео въздъхна. „Е — продължи размишленията си той, — остават ми още два часа независим живот, плюс времето, което отнема полетът до Марс. Може би десет часа живот, а после ще бъда погълнат. А този отвратителен наркотик вече се е разпространил из цялата колония.“ Представи си картина на безброй хора, затворени в илюзорните светове на Палмър, омотани в мрежите, които той е хвърлил върху тях. Как го наричаха будистите от ООН, начело с Хепбърн-Гилбърт? Майа. Воал от илюзии. „По дяволите!“ — помисли си той мрачно, докато протягаше ръка към бутона на интеркома, за да нареди да се подготви бърз кораб за полета. „Трябва да намеря и добър пилот — напомни си той, — напоследък много от автоматичните кацания завършиха с катастрофи. Нямам намерение да се разбия в някоя пустинна местност, особено пък на Марс.“

— Кой е най-добрият ни междупланетен пилот? — попита той мис Глийсън.

— Дон Дейвис — отвърна тя моментално. — Той има забележителни постижения в… знаете. Полетите му от Венера.

Тя предпочиташе да не споменава за Кен-Ди. Дори интеркомите можеха да бъдат подслушвани.

Десет минути по-късно всичко около полета бе уредено.

Лео Бълеро се облегна назад в креслото си и запали голяма зелена хаванска пура от онези, които бяха съхранявани вероятно много години в пълни с хелий кутии за пури. Пурата се оказа изсъхнала и ронлива и се разпадаше при допира със зъбите му. Той се почувства разочарован. „Изглеждаше толкова хубаво, толкова добре запазена в ковчега си. Е, човек никога в нищо не може да бъде сигурен. Докато не пробва.“

Вратата на кабинета се отвори. Влезе мис Глийсън с документите за полета.

Ръката, с която държеше книжата, беше изкуствена — той забеляза блясъка на метал и бързо вдигна глава към лицето й. „Неандерталски зъби — помисли си, забелязвайки огромните стоманени резци. — Връщане двеста хиляди години назад в миналото. Отвратително. И тези лещовидни очи без зеници, само някакъв тесен процеп. Производство на Лабораториите «Дженсън» в Чикаго.“

— Да те вземат дяволите, Елдрич — каза той.

— Аз съм също така и твоят пилот — обади се Палмър Елдрич от обвивката на мис Глийсън. — Освен това възнамерявах да те посрещна на Марс. Но това е твърде много за твърде кратко време.

— Дай ми документите, за да ги разпиша — каза Лео, протягайки ръка.

Изненадан, Палмър Елдрич попита:

— Ти все още възнамеряваш да летиш до Марс?

Явно не беше очаквал такова нещо.

— Да — каза Лео, чакайки търпеливо да получи документите.

„Достатъчно е веднъж да опиташ Чю-Зет — и с теб е свършено. Или поне така би се изразила онази догматична религиозна фанатичка Ан Хоторн — размишляваше Барни Майерсън. — Също като греха, това е състояние на робство. Като грехопадението. И изкушението е почти същото.

Но това, което не достига, е начинът, по който да се избавим. Нима ще трябва да летим до Проксима, за да го намерим? А може да не го намерим дори там. Възможно е да го няма никъде във вселената.“

Ан Хоторн се появи на вратата на стаята с предавателя.

— Всичко ли е наред с теб?

— Разбира се — отвърна Барни. — Знаеш ли, ние сами се набутахме в тази история. Никой не ни е карал да дъвчем Чю-Зет.

Той хвърли цигарата си на пода и я смачка с носа на обувката си.

— И ти няма да ми дадеш своята доза — добави той. Но Барни знаеше, че не Ан е тази, която не иска да му даде наркотика. Това беше Палмър Елдрич, действащ чрез нея, криещ се зад гърба й.

„Дори и да е така, пак мога да й взема наркотика“ — съобрази той.

— Стой — каза тя. По-точно то.

— Хей! — извика изненадано Норм Шайн, изскачайки иззад предавателя. — Какво правиш, Майерсън? Остави я…

Могъщата изкуствена ръка го отблъсна, металните пръсти го сграбчиха за врата, търсейки мястото, където могат да доведат до смъртта по най-ефективния начин. Но наркотикът вече беше в ръцете на Барни и тварта го пусна.