Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

— Не прави това, Барни — изрече Ан спокойно. — Минало е твърде малко време след първата доза. Моля те.

Без да отговори, той тръгна към вратата на стаята си.

— Би ли направил едно нещо за мен? — извика тя подире му. — Раздели това парче на две и ми дай половинката. По този начин можем да бъдем заедно.

— Защо? — попита той.

— Може би ще успея да ти помогна, ако съм там.

— Мисля, че мога да се справя и сам — отвърна Барни.

„Само ако мога да се добера до Емили преди развода, преди да се появи Ричард Хнат… — помисли си той. — Както се случи първия път. Това е единственото място, където имам някакъв реален шанс. Ще опитвам отново и отново! Докато не успея!“

Той заключи вратата.

Докато дъвчеше Чю-Зет, се сети за Лео Бълеро. „Ти се измъкна — помисли си той. — Вероятно, защото Палмър Елдрич се е оказал по-слаб от теб. Или не? Може би Елдрич просто е отпуснал нишките ти, позволил ти е да се полюлееш? Можеше да долетиш тук и да ме спреш. А сега вече няма връщане. Дори Елдрич ме предупреди, говорейки чрез Ан Хоторн. Това е прекалено много дори за него, и сега какво? Нима съм се потопил толкова надълбоко, че съм се измъкнал дори от пределите на неговата власт? Където не може да отиде дори Палмър Елдрич, където не съществува нищо.

И разбира се, за мен няма връщане назад.“

Главата го заболя и той неволно затвори очи. Почувства се така, сякаш мозъкът му, жив и изплашен, започва да мърда. Усещането беше отвратително. „Променен метаболизъм — осъзна той. — Шок. Прости ми, мое тяло. Ще ми простиш ли?“

— Помощ — изрече Барни на глас.

— Ще ти помогна, ама друг път — изхриптя мъжки глас. — Какво трябва да направя, да те държа за ръката? Отвори очи или се махай оттук. Времето, прекарано на Марс, те е скапало окончателно. Дойде ми до гуша. Хайде!

— Млъкни — каза Барни. — Аз съм болен. Отидох твърде далече. Искаш да кажеш, че всичко, което можеш да направиш за мен, е да ми се накрещиш?

Той отвори очи и видя Лео Бълеро, който седеше зад огромното си бюро, облицовано с дъбово дърво.

— Слушай — каза Барни, — взимам Чю-Зет. Не мога да се спра. Ако не можеш да ми помогнеш, с мен е свършено.

Едва се държеше на краката си. Приближи се до най-близкото кресло и седна в него.

Лео го гледаше внимателно и пушеше пура.

— Все още взимаш Чю-Зет? — намръщи се той. — Та нали от две години…

— Забранен ли е?

— Да. Забранен е. Господи! Не знам дали си струва да разговарям с теб. Кой си ти, някакъв фантом от миналото?

— Нали чу какво ти казах? Аз взимам Чю-Зет.

Барни сви юмруци.

— Добре, добре. — Лео разтревожено издиша облак от тежък сив дим. — Не се вълнувай. По дяволите, аз също отидох напред и видях бъдещето, и това не ме уби. Освен това ти си ясновидец, за Бога, и трябва да си свикнал с тези неща. Във всеки случай… — Той се облегна назад в креслото, настани се по-удобно и преметна крак върху крак. — Аз видях онзи паметник, разбираш ли? Познай на кого беше. Мой.

Той погледна Барни и сви рамене.

— Не търся нищо тук, в това време — каза Барни. — Освен едно. Искам да си върна съпругата. Искам Емили.

Усещаше в себе си гняв и някаква нарастваща горчивина. Чувстваше се разочарован.

— Емили — кимна Лео и каза в интеркома: — Мис Глийсън, моля, нека никой не ни безпокои за известно време.

Той отново се вгледа внимателно в Барни.

— Онзи тип Хнат… Така ли му беше името? Полицията на ООН го прибра заедно с цялата организация на Елдрич. Разбираш ли, Хнат беше подписал договор с един от агентите на Елдрич. Предоставиха му възможност да избере — затвор или емиграция. Е, съгласен съм, че не беше особено честно предложение, но не обвинявай мен за това. Той емигрира.

— А тя?

— С нейния бизнес с грънците? Как би могла да прави грънци в землянките в марсианската пустиня? Естествено, че тя заряза оня боклук. Така че, както виждаш, ако беше изчакал…

— Ти наистина ли си Лео Бълеро? — попита Барни. — Или си Палмър Елдрич? А целият разговор е, за да се почувствам още по-зле… Така ли е?

Лео вдигна вежди и каза:

— Палмър Елдрич е мъртъв.

— Но това не е реалността, а е фантазия, предизвикана от наркотика. „Пренасяне“.

— Как да не е реалността, по дяволите? — зяпна го Лео. — А какво е според теб? Чуй ме! — Той ядосано посочи с пръст Барни. — В мен самия няма нищо нереално. Ти си проклет фантом, както самият ти каза, от миналото. Ти възприемаш ситуацията по напълно противоположен начин. Чуваш ли това?

Той удари с всичка сила бюрото.