Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

— Може би имам много по-ясна цел от вас тук.

— Аз имам напълно ясна цел. — Тя свали неудобния костюм и седна, докато Барни се зае да направи кафе за двамата. — Хората от моята землянка — тя е на половин миля северно оттук — също отсъстват по този начин. Знаехте ли, че съм толкова близо? Щяхте ли да ме потърсите?

— Със сигурност.

Той намери пластмасови чашки и чинийки с отвратителни шарки, сложи ги върху сгъваемата масичка и придвижи до нея два стола, също сгъваеми.

— Може би властта на Бог не се простира до Марс — каза той. — Може би когато сме напуснали Тера…

— Глупости! — възкликна рязко Ан, надигайки се от стола.

— Знаех си, че ще ви ядосам по този начин.

— Разбира се, че ме ядосахте. Той е навсякъде. Дори тук.

Ан хвърли поглед към частично разопакования багаж, към куфарите и запечатаните кашони.

— Не носите ли прекалено много неща със себе си? По-голямата част от моя багаж още пътува, на автоматичен товарен кораб.

Тя се приближи до купчината книги и започна да ги разглежда.

— „Подражание на Христа“ — прочете момичето учудено. — Вие четете Тома Кемпийски? Това е велика и прекрасна книга.

— Купих си я, но така и не я прочетох — отвърна Барни.

— А опитахте ли? Обзалагам се, че не сте. — Тя отвори книгата на първата попаднала й страница и започна да чете: — „Знай, че дори най-малкият дар, който ти дава Той, е велик, а най-лошото приемай като особен дар и знак за Неговата любов.“ Това би могло да се отнася за нашия живот тук, на Марс, нали? Отвратителният живот в тези… землянки. Подходящо наименование, нали? Защо, за Бога… — тя се обърна към него, гледайки го умоляващо. — Не може ли да прекарваме определен период от време тук и после да се връщаме вкъщи?

— Колонията по дефиниция трябва да е нещо постоянно — отвърна Барни. — Помислете си за остров Роаноук 17 17 Роаноук — остров близо до крайбрежието на Съединените щати, известен с това, че първите европейски заселници на него изчезнали мистериозно. — Бел.прев. .

— Да — кимна Ан. — Мислила съм. Иска ми се Марс да беше един голям остров Роаноук и всички ние да се върнем у дома.

— За да се изпечем бавно.

— Можем да еволюираме, както правят богатите. Това може да бъде осъществено в масов мащаб. — Тя остави рязко книгата на Тома Кемпийски. — Но аз не искам и това — хитиновата обвивка и всичко останало. Има ли някакъв изход, мистър Майерсън? Знаете ли, неохристияните вярват, че са пътешественици в чужда земя. Скитащи чужденци. Сега ние наистина сме такива. Естествената среда на Земята вече не е подходяща за нас, а този свят никога няма да стане наш. Ние вече нямаме родина! — Тя го погледна, ноздрите й се бяха разширили. — Нямаме си дом!

— Е — каза той неуверено, — поне винаги ще си имаме Кен-Ди и Чю-Зет.

— Имате ли малко от тях сега?

— Не.

Тя кимна.

— Значи ще се върнем към Тома Кемпийски.

Но тя не взе книгата, а продължи да стои, потънала в мрачни мисли.

— Знам какво ще се случи оттук нататък, мистър Майерсън. Барни. Няма да успея да обърна никого към неохристиянството. Вместо това те ще ме обърнат към Кен-Ди и Чю-Зет и останалите модерни тук пороци, помагащи да се избяга от реалността. Като секса. Тук, на Марс, взаимоотношенията са много свободни, нали знаеш? Всеки си ляга с всеки. Ще опитам дори това. Всъщност съм готова да го направя още сега… Просто не мога да понеса обстановката тук. Успя ли да огледаш добре околността преди залез слънце?

— Да.

Всъщност видът на полуизоставените градини, захвърленото оборудване и купчините от гниещи продукти не го беше разтревожил чак толкова много. Той знаеше от учебните филми, че пограничните райони винаги изглеждат така, дори и на Земята. До неотдавна и Аляска бе изглеждала по същия начин, а Антарктида още имаше такъв вид, като се изключеха курортните градчета.

— Тези колонисти в съседната стая с техния макет — каза Ан Хоторн. — Представи си, че сега вземем Пърки Пат от таблото и я разбием на парчета. Какво ще стане с тях?

— Ще продължат да изживяват своята фантазия. След като се изпадне в транс, вече няма нужда от макета. Защо ти се прииска да направиш такова нещо?

Той беше изненадан — в тази идея определено имаше нещо садистично. На пръв поглед момичето не създаваше впечатление, че има подобни наклонности.

— Иконоборство — каза Ан. — Имам желание да унищожа идолите им, а те са Пърки Пат и Уолт. Искам да го направя, защото… — тя млъкна за момент и продължи: — Защото им завиждам. Това не е религиозна страст, а просто изблик на жестокост. Знам, че е така. Ако не мога да се присъединя към тях…