Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

— О, ама разбира се, че ги харесваш — обади се язвително Мери Риган.

— Харесвам ги. Какво от това? — Сам Риган изгледа жена си.

— Вече й предложих — каза Барни.

Всички го погледнаха с любопитство.

— Странно — каза Хелън Морис. — Защото когато току-що бяхме заедно с нея, тя не ни каза нищо за това, а и по всичко личи, че ти и тя само…

— Нали не искаш да живееш с побъркана неохристиянка? — намеси се в разговора Фран Шайн. — Имаме печален опит от общуването с такива. Миналата година изгонихме оттук една семейна двойка. Те могат да донесат много неприятности тук, на Марс. Не забравяй, ние се сляхме с нея… Тя е посветен член на някаква църква, изпълнява всичките обряди и ритуали и наистина вярва в тези остарели идеи.

— Знам — процеди Барни през стиснатите си зъби.

— Това е вярно, Майерсън — каза спокойно Тод Морис. — Ние живеем тук прекалено близо един до друг, за да допускаме сред нас някакъв идеологически фанатизъм от Тера. Случвало се е в други землянки, знаем за какво говорим. Принципът ни е „живей и остави другите да живеят“, без абсолютистки догми и убеждения. Землянката ни е прекалено малка. — Той запали цигара и погледна към Ан Хоторн. — Странно е, че толкова красиво момиче може да изповядва такива възгледи. Е, може да се случи на всеки.

Изглеждаше озадачен.

Барни се обърна към Хелън Морис и попита:

— Ан беше ли доволна?

— Да, донякъде. Разбира се, разстрои се… но това е нормално за първия път. Не знаеше как се управлява тялото със съвместни усилия. Но имаше желание да научи. А сега очевидно е останала сама, така че ще й бъде по-лесно. Добър начин да придобиеш опит.

Барни Майерсън се наведе и вдигна малката кукла, Пърки Пат, облечена с жълти шорти, памучна тениска на червени ивици и сандали. „Това сега е Ан Хоторн — помисли си той. — В известен смисъл, който никой не разбира напълно.“ Но той можеше да унищожи тази кукла, да я смачка, а Ан нямаше да пострада изобщо в нейния въображаем свят.

— Искам да се оженя за нея — каза изведнъж той на глас.

— За коя? — попита Тод. — За Пърки Пат или за новото момиче.

— Той има предвид Пърки Пат — каза Норм Шайн и се изхили.

— Не, няма предвид нея — изрече строго Хелън. — И аз мисля, че това е чудесно. Можем да станем четири двойки вместо три двойки и един сам мъж.

— Има ли тук някакъв начин човек да се напие? — попита Барни.

— Разбира се — отговори Норм. — Имаме алкохол. Наистина, мътен джин-менте, но затова пък е осемдесетградусов. Ще свърши работа.

— Налейте ми малко — каза Барни, вадейки портфейла си.

— Безплатен е. Корабите на ООН ни го хвърлят в цистерни.

Норм се приближи до затворения шкаф, извади ключ и го отвори.

— Кажи ни, Майерсън, защо искаш да се напиеш? — попита Сам Риган. — Заради нас? Заради землянката? Или заради Марс?

— Не.

Не беше заради никоя от изброените причини. Беше заради Ан и разпадането на нейната личност. Защото беше употребила Кен-Ди веднага, поради неспособността си да приеме реалността, защото се беше предала. Това беше предзнаменование, свързано с него. Той виждаше себе си в това, което се бе случило.

Ако успееше да й помогне, вероятно щеше да успее да помогне и на себе си. А ако не…

Барни имаше предчувствие, че в този случай щеше да настъпи краят и на двамата. Марс щеше да означава смърт за него и за Ан. И то вероятно скоро.

След като се върна от „пренасянето“, Ан Хоторн беше мълчалива и потисната. Това беше лош знак: Барни се досещаше, че тя има същите предчувствия като него. Но не каза нищо, само отиде в стаята му, за да си вземе костюма.

— Трябва да се върна във „Флекс Бек Спит“ — обясни тя. — Благодаря ви, че ми позволихте да използвам вашия макет.

Колонистите стояха наоколо и я наблюдаваха докато се обличаше.

— Извинявай, Барни — каза тя и наведе глава. — Не беше учтиво да те зарежа така.

Той я изпрати до землянката й. Двамата вървяха безмълвно в нощта през пясъчната равнина и внимателно се оглеждаха, защото ги бяха предупредили за местния хищник, наподобяващ чакал и притежаващ телепатични способности. Но не забелязаха нищо тревожно.

— Е, как беше? — попита той най-накрая.

— Имаш предвид какво е усещането да бъдеш малка безсрамна русокоса кукла с всичките й проклети парцали и нейното гадже, и колата й… — Ан потрепери. — Ужасно. Всъщност не. Просто безсмислено. Не намерих нищо там. Беше като да се върнеш обратно в юношеските си години.

— Да — съгласи се той. Дотук с Пърки Пат.