Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

БОГ ОБЕЩАВА ВЕЧЕН ЖИВОТ,

НИЕ ГО ДОСТАВЯМЕ.

— Разбираш ли? — попита Ан.

— Разбирам. — Той дори не си направи труда да чете останалия текст на листа. Сгъна хартията на две и я върна на Ан. Почувства тежест в гърдите. — Хубав лозунг.

— Това е истина.

— Не е голяма лъжа — отвърна Барни, — но замества голямата истина.

„Кое е по-лошото? — запита се той. — Трудно е да се каже.“

В идеалния случай Палмър Елдрич би трябвало да се просне мъртъв заради богохулството в брошурата, но очевидно на това не можеше да се разчита.

„Злото, въплътено в някакъв пришълец от системата Проксима, ни предлага нещо, за което се молим от две хиляди години — продължи размислите си Барни. — А защо сме толкова сигурни, че това е толкова лошо? Трудно е да се каже защо, но безспорно е така. Тъй като то означава да станеш роб на Елдрич, както се случи с Лео. Елдрич ще остане завинаги с нас, ще проникне в живота ни. А Този, който се грижеше за нас в миналото, просто ще седи безучастен.

Всеки път, когато се «пренасяме», ние ще виждаме не Бог, а Палмър Елдрич“.

— А ако Чю-Зет не оправдае очакванията ти? — попита на глас той.

— Не казвай това.

— Ако Палмър Елдрич не оправдае очакванията ти, тогава може би… — Той млъкна. Защото бяха стигнали до „Флекс Бек Спит“. Лампата на входа светеше слабо в марсианския мрак. — Вече си вкъщи.

Не му се искаше да я пуска. Притисна момичето към себе си, сложил ръка на рамото й, и си помисли за това, което беше казал на съжителите си за нея.

— Върни се с мен в „Чикън Покс Проспектс“ — каза той. — Там ще можем да се оженим законно.

Ан го погледна недоверчиво и започна да се смее.

— Това „не“ ли означава? — попита той с безжизнен глас.

— Какво означава „Чикън Покс Проспектс“? — попита тя. — А, разбирам. Това е кодовото наименование на твоята землянка. Извинявай, Барни, не исках да ти се надсмивам. Обаче отговорът ми, разбира се, е „не“.

Тя се отдръпна от него и отвори вратата на землянката. После остави фенера си на земята, пристъпи към него и протегна ръце.

— Искам да ме любиш — каза тя.

— Не тук. Прекалено близо е до входа. — Той изглеждаше уплашен.

— Където искаш. Отведи ме където искаш. — Тя го прегърна през врата. — Веднага. Не чакай.

Той я послуша.

Вдигна я на ръце и я понесе по-надалече от землянката.

— Господи! — възкликна тя, когато той я положи върху пясъка. После изохка, вероятно от неочаквания студ, който се нахвърли върху тях след събличането на костюмите им. Но тези костюми всъщност бяха пречката за истинската топлина.

„Един от законите на термодинамиката — помисли си Барни. — Обменът на топлина. Молекулите, които преминават от мен към нея и обратно, смесват се… ентропия? Не съвсем.“

— О, Господи — каза тя в тъмнината.

— Причинявам ли ти болка?

— Не. Извинявай. Продължавай.

Гърбът му се вдърви от студ. Струваше му се, че този студ се излъчва от черното небе. Барни се опитваше да не му обръща внимание, но постоянно си мислеше за одеяло, дебело вълнено одеяло… странно, да мислиш такива неща в подобен момент. Той мечтаеше за мекотата на одеялото и за драскането на влакната по гърба, за тежестта му. Искаше всичко това вместо студения, разреден въздух, заради който дишаше тежко, сякаш актът вече бе свършил.

— Хей, умираш ли? — попита Ан.

— Просто не мога да дишам. Този въздух…

— Горкичкият. Горкичкият… О, Боже! Забравих името ти.

— По дяволите, направо чудесно!

— Барни!

Той я стисна здраво.

— Не! Не спирай! — Тя изви гърба си. Зъбите й изтракаха.

— Нямах намерение да спирам.

— Ооо!

Той се засмя.

— Моля те, не ми се смей.

— Нямах предвид нищо лошо.

Настъпи дълга тишина.

— Уф! — възкликна Ан най-накрая и подскочи, сякаш й бяха направили електрошок. Лежеше бледа, гола и тържествуваща, цялата беше негова. У него се появи асоциацията за нервната система на жаба, възбудена с електрически импулси. Жертва на обстоятелствата, която не се съпротивлява по никакъв начин. Похотлива и готова на всичко. Очаквала това от много отдавна.

— Всичко ли е наред?

— Да — отвърна тя. — Да, Барни. Определено се чувствам много добре. Да!

По-късно, когато крачеше самотен към землянката си, той си помисли: „Може би върша работата на Палмър Елдрич. Пречупвам я, деморализирам я… като че ли вече не е деморализирана. Като че ли с всички нас не е така.“

Изведнъж някой му препречи пътя.

Барни се спря и напипа в джоба си оръжието, което му бяха дали. Освен страховития чакал с телепатични способности тук можеха да се срещнат — особено нощем — и други зли същества, които жилят и хапят. Той включи внимателно фенера, очаквайки нещо странно и многоръко със слузеста кожа. Вместо това видя паркиран кораб — малък, лек и бърз. Дюзите му още димяха, така че очевидно току-що се беше приземил. И явно бе кацнал с изгасени двигатели, защото Барни не беше чул никакъв шум.