Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

И при самия мен е така. Човекът, който бях, Барни Майерсън от Земята, който работеше за «П. П. Макети» и живееше в реномираната кооперация с невероятно ниския номер 33, е мъртъв. Тази личност вече не съществува, изтрита е, както гъбата изтрива тебешира от черната дъска.

Независимо дали ми харесва или не, аз се раждам отново.“

— Животът като колонист на Марс е различен от живота на Тера — каза той на глас. — Може би когато се озова там…

Барни млъкна. Искаше да каже: „…Може би ще проявя по-голям интерес към вашата догматична църква.“ Но той не можеше да каже подобно нещо и да бъде честен, дори и ако то беше предположение. Изпитваше вътрешна съпротива срещу тази идея, толкова чужда на неговите убеждения. И все пак…

— Продължете — каза Ан Хоторн. — Довършете изречението си.

— Ще поговорим отново — каза Барни, — след като поживея известно време на дъното на землянка на тази чужда планета. Когато започна новия си живот — ако изобщо може да се нарече живот, — като колонист.

В тона му прозвуча горчивина, която изненада дори самия него. „Озлобление… а то граничи със самоизмъчването“ — помисли си Барни засрамено.

— Добре — каза Ан спокойно. — Ще ми бъде приятно.

Двамата продължиха да седят в мълчание. Барни се зачете в домашния вестник, а до него Ан Хоторн, фанатичка и бъдеща мисионерка на Марс, извади някаква книга. Той хвърли поглед на корицата и видя, че това е популярното произведение на Ерик Ледерман за колониалния живот — „Скитник без пътища“. Бог знае откъде я имаше Ан — книгата беше забранена от ООН и намирането й бе невероятно трудно. И четенето й тук, на борда на кораб на ООН, беше невероятно смела постъпка. Барни беше впечатлен.

Той погледна отново Ан и осъзна, че тя е доста привлекателна, макар и прекалено слаба. Не носеше грим, гъстите й черни коси бяха почти напълно скрити под голяма бяла шапка. Беше облечена така, като че ли се е готвела за дълго пътешествие, което ще завърши в някоя църква.

Във всеки случай той харесваше начина й на говорене и приятния й, изпълнен със съчувствие глас. Може би щяха да се срещнат пак на Марс?

Той усещаше, че иска да стане така. Всъщност — имаше ли в това нещо нередно? — дори се надяваше, че двамата ще участват заедно в ритуала по взимане на Кен-Ди.

„Да — помисли си Барни, — не е редно. Защото аз знам какво имам предвид, знам какво би означавало за мен преживяването от пренасянето заедно с нея.“

Въпреки това се надяваше.

Норм Шайн протегна ръка и каза сърдечно:

— Здравейте, Майерсън. Поздравявам ви официално от името на нашата землянка. Добре дошли… ъъъ… на Марс.

— Аз съм Фран Шайн — каза жена му, също здрависвайки се с Барни Майерсън. — Имаме доста спретната, стабилна землянка. Надявам се, че няма да ви се стори прекалено ужасна.

Тя добави, сякаш говореше на себе си:

— А само умерено ужасна.

Усмихна се, но Майерсън не отвърна на усмивката й. Той изглеждаше мрачен, уморен и потиснат, както повечето нови колонисти, които знаят, че са дошли да започнат нов, труден и безсмислен по своята същност живот.

— Не очаквайте да започнем да възхваляваме всичко тук — продължи Фран. — Това е работа на ООН. Ние не сме нищо повече от жертви, като вас самия. С тази разлика, че сме тук от известно време.

— Не изкарвай нещата толкова зле — предупреди я Норм.

— Но те са такива — възрази Фран. — Мистър Майерсън ги вижда и няма да повярва на никакви измишльотини. Нали, мистър Майерсън?

— Вероятно за момента някои малки илюзии няма да са излишни — каза Барни, докато сядаше на металната пейка до входа на землянката. Междувременно пясъкоходът, който го бе докарал, разтоварваше багажа му. Той гледаше равнодушно.

— Съжалявам — каза Фран.

— Може ли да си запаля? — Барни извади кутия терански цигари. Шайнови се вторачиха в ръцете му. Той се почувства виновен и им предложи по цигара.

— Пристигнахте в труден момент — обясни Норм Шайн. — Провеждаме важни дебати.

Той хвърли поглед към останалите.

— Тъй като вече сте член на нашата землянка, не виждам защо да не вземете участие в тях. В края на краищата те засягат и вас.

— Може би той ще… — обади се Тод Морис. — Знаете. Кажете му.

— Трябва да го накараме да се закълне да пази тайна — каза Сам Риган. — Нашата дискусия, мистър Гайерсън…

— Майерсън — поправи го Барни.

— …Беше за това какво да правим с наркотика Кен-Ди, който е старото и изпитано средство за пренасяне, за разлика от новия наркотик Чю-Зет, който още не сме пробвали. Обсъждахме дали да оставим Кен-Ди веднъж завинаги или…