Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

Дишайки тежко от напрежение, Лео направи пауза и се закашля продължително.

— Прекалено много пуша — каза тихо той. — Господи…

Барни улови погледа му.

— Знаеш ли, че този тип ми даде двайсет и четири часа? Трябва да му се подчиня или… — Лео щракна с пръсти.

— Не мога да се озова на Марс толкова скоро — каза Барни. — Да не говорим, че няма да спечеля доверието им толкова бързо, че веднага да си купя Чю-Зет от някой дилър.

— Знам — изрече Лео с твърд глас. — Но и той няма да може да ме унищожи толкова скоро. Това ще му отнеме седмици, може би дори месеци. А междувременно ще имаме някой, който да се яви в съда и да покаже, че Чю-Зет причинява увреждания. Осъзнавам, че ти изглежда невероятно, но…

— Свържи се с мен, когато пристигна на Марс — каза Барни. — В моята землянка.

— Ще го направя! Ще го направя! — извика Лео, а после каза по-тихо, сякаш говореше на себе си. — И ще ти дам основателна причина.

— Моля?

— Нищо, Барни.

— Обясни.

Лео сви рамене.

— По дяволите, знам колко си загазил. Рони получи работата ти. Ти беше прав. Проследих те — знаех, че веднага ще хукнеш към бившата си жена. Ти все още я обичаш, а тя не иска да дойде с теб, нали? Познавам те по-добре, отколкото се познаваш ти самият. Знам точно защо не се появи да ме спасиш, когато бях в ръцете на Палмър. През целия си живот ти си се стремял да заемеш мястото ми и сега, когато всичко се срути, ще трябва да започнеш всичко отначало. Много лошо, но сам си си виновен. Падна в собствения си капан. Виж, не смятам да се оттеглям, никога не съм имал такова намерение. Ти си добър служител, но само като ясновидец, не си от такава класа, че да станеш ръководител. Спомни си как отхвърли грънците на Ричард Хнат. Така се издаде, Барни. Съжалявам.

— Добре — каза Барни след кратък размисъл. — Вероятно си прав.

— Е, ти научи много неща за себе си. И можеш да започнеш отначало във Файнбърг Кресънт. — Лео го потупа по гърба. — Стани лидерът на твоята землянка, занимавай се с творчество, производство или каквото там правят в землянките. И ще бъдеш шпионин на Феликс Блау. Това е много важно.

— Можех да премина на страната на Елдрич — каза Барни.

— Да, но не го направи. А кого го е грижа за нещата, които си можел да направиш?

— Мислиш ли, че постъпих правилно, като се явих като доброволец пред комисията?

— Приятел, а какво друго можеше да направиш? — попита тихо Лео.

Нямаше какво да се отговори на този въпрос. И двамата знаеха това.

— Когато решиш да се самосъжаляваш — каза Лео, — спомни си следното нещо: Палмър Елдрич иска да ме убие… Аз съм в много по-лошо положение от теб.

— Предполагам, че е така.

Това беше самата истина и Барни осъзна още нещо.

„В момента, в който подам оплакване срещу Палмър Елдрич, аз ще се озова в същото положение.“

Не очакваше с нетърпение този момент.

Същата нощ вече се намираше на транспортния кораб на ООН, летящ към Марс. На мястото до него седеше симпатична и изплашена, но отчаяно опитваща се да изглежда спокойна брюнетка с толкова правилни черти на лицето, че напомняше за манекенките от списанията за мода. Веднага щом корабът набра скорост, тя му се представи — очевидно желаеше да се разтовари от напрежението чрез разговор с когото и да било на каквато и да е тема. Казваше се Ан Хоторн. Тя си призна с леко съжаление, че е можела да избегне емиграцията, но не го е направила заради вярата си, че има патриотичен дълг към ООН.

— А как сте можели да го избегнете? — попита той заинтригувано.

— Шум на сърцето — отвърна Ан. — А също така аритмия и пристъпи на тахикардия.

— А какво ще кажете за слухови, нодални, вентрикуларни и аурикуларни фибрилации, съпроводени с нощни гърчове? — попита Барни, който се бе опитвал неуспешно да се прави на страдащ от тези симптоми.

— Можех да представя документи от болници, заверени от лекари и от застрахователни компании, които са ме изследвали. — Тя го изследва от горе до долу и добави с интерес: — Изглежда, и вие сте можели да се освободите, мистър Пайерсън?

— Майерсън. Аз се явих като доброволец, мис Хоторн.

„Но не можех да се измъкна, поне не за дълго“ — помисли си Барни.

— Хората в колониите са много религиозни. Поне така съм чувала. Вие каква религия изповядвате, мистър Майерсън?

— Хм — отвърна Барни смутено.

— Мисля, че е най-добре да го решите, преди да стигнем там. Те ще ви питат и ще очакват да участвате в религиозните обреди. Става въпрос преди всичко за употребата на онзи наркотик… сещате се, Кен-Ди. Благодарение на него мнозина се обърнаха към някоя от официалните религии… Макар че повечето колонисти намират в самия наркотик религиозно преживяване, което им е напълно достатъчно. Имам роднини на Марс. Те ми пишат, така че съм наясно с тези неща. Аз отивам във Файнбърг Кресънт, а вие?