Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

— Бившата ми съпруга. Която зарязах, защото тя забременя. Сега осъзнавам, че това беше единственият щастлив период в живота ми. Всъщност сега я обичам повече, отколкото съм я обичал някога, и това чувство нараства, вместо да отслабва.

— Вижте — каза Ичолц, — ние можем да ви снабдим с колкото си поискате Чю-Зет, а това е още по-добре. Ще можете да живеете вечно при идеални условия с бившата си съпруга. Така че няма проблем и в това отношение.

— А може и да не искам да работя за Палмър Елдрич.

— Но самият вие пожелахте!

— Започнах да се съмнявам — каза Барни. — И то дълбоко. Вижте какво ще ви кажа: не ме търсете, аз ще ви потърся. Ако не ме вземат.

Той прибра микрофона обратно на мястото му.

— Готово. Благодаря.

— Много патриотично е да се явите доброволно пред комисията — каза таксито.

— Гледай си работата — отвърна Барни.

— Мисля, че постъпвате правилно — продължи упорито таксито.

— Само да бях отишъл на „Сигма 14-Б“ да спася Лео — отговори той. — Или беше Луната? Където и да е, вече дори не си спомням мястото. Всичко изглежда като неясен сън. Във всеки случай, ако бях отишъл, сега още щях да работя за него и всичко щеше да е наред.

— Всички правим грешки — каза таксито със съчувствие.

— Но някои от нас правят фатални грешки — отвърна Барни.

„Първо към тези, които обичаме — помисли си, — към нашите жени и деца, а после и към нашите работодатели.“

Таксито продължаваше да се движи с тихо бучене.

„А най-накрая — продължи размишленията си Барни, — допускаме последната грешка. Тази, от която зависи целият ни по-нататъшен живот. Чудим се дали да приемем работата при Палмър Елдрич или да отидем в наборната комисия, и както и да постъпим, знаем, че сме сгрешили.“

Час по-късно той вече бе минал през медицинския преглед, беше признат за здрав, а после нещо, доста напомнящо на доктор Смайл, извърши психиатричния му преглед.

Отново се оказа здрав.

Като замаян, той положи клетвата („Заклевам се да гледам на Земята като на майка и водач…“ и така нататък) а после, след като му връчиха купчина с брошури, го изпратиха в неговата кооперация да си събира багажа. Оставаха му двайсет и четири часа до излитането на кораба, където и да отиваше той. Все още не му бяха съобщили крайната цел на пътуването. „Съобщението за назначението — предположи той — сигурно ще започва с «Мене, мене, текел» 16 16 Част от израза „Мене, мене, текел, фарес“ (арамейски) — преброено, премерено, разделено (предсказание за упадъка на Вавилон, написано от тайна ръка пред вавилонския цар Балтазар — библейска легенда); в преносен смисъл — предупреждение за гибел. — Бел.прев. .“ Или поне би трябвало, като се имаше предвид броят на възможните варианти, който беше ограничен.

„Всичко свърши — помисли си той, изпитвайки най-различни емоции: задоволство, облекчение, ужас и потиснатост, предизвикана от смазващото усещане за поражение. — Във всеки случай това е по-добре, отколкото да се изложа на слънчевите лъчи.“

А дали наистина беше по-добре?

Във всеки случай беше по-бавно . Да се умре по този начин щеше да отнеме по-дълго време, вероятно петдесет години, и това го привличаше повече, макар да не знаеше защо.

„Всъщност, аз винаги мога да ускоря процеса — реши той. — В колониите несъмнено има не по-малко възможности за това, отколкото тук, може би дори повече.“

Докато събираше вещите си, оглеждайки за последен път любимия си апартамент, за плащането на който беше работил толкова здраво, звънна видеофонът.

— Мистър Байерсън… — На екрана се появи момиче, някаква незначителна чиновничка от някакъв второстепенен отдел на службата за колонизиране към ООН. Усмихваше се.

— Майерсън.

— Да. Обаждам ви се, за да съобщя назначението ви и — имате късмет, мистър Майерсън! — това е плодороден район на Марс, известен под името Файнбърг Кресънт. Сигурна съм , че ще ви хареса. Е, довиждане, сър, и ви пожелавам успех!

Тя продължи да се усмихва, докато той не изключи екрана. Имаше усмивката на човек, който не отива никъде.

— Успех и на вас — каза той.

Файнбърг Кресънт. Беше чул за това място. Наистина относително плодороден район. Във всеки случай колонистите там имаха градини — за разлика от някои други области, тази не беше пустиня от замръзнал метан, над която с години бушуваха свирепи бури. Вероятно понякога щеше да има възможност да излиза от своята землянка на повърхността на планетата.