Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

Докато чакаше асансьора, към него на бегом се приближи Рони Фюгейт, задъхана, със загрижено изражение на лицето.

— Барни… той уволни ли те?

Той кимна.

— О, скъпи — възкликна тя. — И сега какво?

— Сега — отвърна Барни — минавам на страната на противника. За добро или лошо.

— Но как ще продължим да живеем заедно, ако аз работя за Лео, а ти…

— Нямам никаква представа — отговори Барни.

Асансьорът пристигна и той влезе в кабината.

— Ще се видим пак — каза и натисна бутона. Вратата се затвори и Рони изчезна от погледа му.

„Ще се видим на мястото, което неохристияните наричат «ад» — помисли си той. — Едва ли по-рано. Освен ако нашата реалност не е адът, което е доста вероятно.“

Спусна се на приземния етаж, излезе от сградата и застана под термозащитния навес, чакайки такси.

Когато таксито се появи и се спусна към него, някой извика от вътрешността на сградата:

— Барни, почакай.

Беше Рони.

— Ти си полудяла — каза той. — Връщай се обратно. Не оставяй многообещаващата си кариера заради това, което е останало от мен.

— Смятахме да работим заедно, спомняш ли си? — отвърна Рони. — За да предадем Лео, както се изразих тогава аз. Защо да не продължим да си сътрудничим?

— Всичко се промени. Заради моето болезнено и извратено нежелание или неспособност — без значение как ще го наречеш — да отида на Луната и да помогна на Лео.

Отношението му към самия него сега беше различно, вече не се виждаше в същата светлина на изключителна симпатия.

— Господи, та ти всъщност не искаш да останеш с мен — каза той на момичето. — Някой ден ще изпаднеш в трудно положение и ще се нуждаеш от моята помощ, а аз ще постъпя точно по същия начин, по който постъпих с Лео — ще ти позволя да потънеш, без да си мръдна и пръста.

— Но нали твоят собствен живот беше в…

— Той винаги е — прекъсна я той. — Когато човек върши каквото и да е. Това е името на комедията, в която играем.

Това не го извиняваше, не и в неговите собствени очи.

Влезе в таксито, даде машинално адреса на своята кооперация и се облегна назад в седалката, докато колата се издигаше към огненото обедно небе. Далече долу под термозащитния навес, Рони Фюгейт стоеше, засенчила очите си с ръка и гледаше как таксито се отдалечава. Несъмнено тя се надяваше, че той ще промени решението си и ще се върне.

Обаче той не го направи.

„Необходима е голяма смелост — помисли си — да погледнеш истината в очите и да си кажеш откровено: Не ставам за нищо. Извърших зло и ще го направя отново. Това не беше случайно, такава е истинската ми същност.“

Скоро таксито започна да се снижава, той бръкна в джоба си за портфейла и осъзна смаяно, че това не беше сградата на неговата кооперация. Паникьосано се опита да съобрази къде е и внезапно осъзна, че това е кооперация 492. Беше дал на таксито адреса на Емили.

Това е! Назад към миналото. Където нещата имаха смисъл. „Когато започвах кариерата си — помисли си той. — И знаех какво искам от бъдещето, дори усещах със сърцето си какво съм готов да дам, от какво мога да се откажа и какво съм способен да пожертвам… и за какво го правя. А сега…“

Сега беше пожертвал кариерата си, за да спаси живота си — или поне така му се струваше в момента. По същия начин някога беше пожертвал Емили, за да спаси живота си — и тогава беше толкова просто като сега. Това не беше идеализъм, нито пък дълг, произтичащ от старите пуритански, калвинистки убеждения. Беше просто инстинктът, който имаха и най-примитивните червеи. „Господи! — помисли си той. — Направих го. Първо изоставих Емили, а сега и Лео. Що за човек съм аз? Следващата неизбежно щеше да е Рони — бях достатъчно честен, за да й го кажа.

Може би Емили ще успее да ми помогне? Може би точно затова съм тук? Тя винаги е разбирала прекрасно тези неща — виждаше през стената от самоизмами, която бях изградил между себе си и реалността. Което, разбира се, само ме караше да желая още повече да се избавя от нея. Всъщност, за човек като мен това е достатъчен довод. Но може би ще успея да го понеса по-добре сега.“

Малко по-късно той вече звънеше на вратата на Емили.

„Ако тя смята, че е по-добре да се присъединя към Палмър Елдрич, ще го направя — помисли си той. — А ако каже «не» — също ще я послушам. Но тя и съпругът й работят за Палмър Елдрич. Как биха могли да ми кажат «не» и да запазят лоялността си към него? Значи всичко е решено предварително. И може би аз също го знаех.“

Вратата се отвори. Емили го погледна учудено, с широко отворени очи. Носеше синя работна дреха, изцапана със засъхнала и мокра глина.