Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

Обаче някъде вътре в себе си той знаеше, че не е така. Елдрич никога нямаше да му позволи да си тръгне. Не и преди единият от тях да бъде унищожен.

Лео се надяваше да не бъде той. Обаче имаше лошото предчувствие, че може и да е той, въпреки паметника.

Вратата към приемната на Барни Майерсън се отвори рязко и се появи Лео Бълеро, прегърбен от умора и покрит с прах от пътуването.

— Ти не се опита да ми помогнеш.

— Да — отвърна Барни след кратка пауза. Нямаше смисъл да се опитва да обяснява защо — не понеже Лео нямаше да разбере или да повярва, а заради самата причина. Тя просто не беше задоволителна.

— Уволнен си, Майерсън — каза Лео.

— Добре.

„Поне съм жив — помисли си Барни. — А ако бях тръгнал подир Лео, вече щях да съм мъртъв.“ Той започна да събира с вцепенени пръсти личните си вещи от бюрото и да ги слага в празна кутия за мостри.

— Къде е мис Фюгейт? — попита Лео. — Тя ще заеме твоето място.

Той се приближи до Барни и го погледна внимателно.

— Защо не дойде да ме вземеш? Кажи ми проклетата причина, Барни.

— Погледнах в бъдещето. Щеше да ми струва прекалено скъпо. Щях да платя с живота си.

— Но нали нямаше нужда да отиваш лично? Компанията ни е голяма — можеше да изпратиш екип там, а ти да ръководиш всичко оттук. Нали?

Истина беше. А той дори не беше помислил за тази възможност.

— Така че — продължи Лео — ти очевидно си искал с мен да се случи нещо фатално. Не е възможно друго обяснение. Може би си го желаел подсъзнателно. Нали?

— Предполагам — съгласи се Барни. Защото той наистина не беше съзнавал това. Така или иначе, Лео беше прав — нима иначе Барни не би поел отговорността да изпрати на Луната въоръжен екип от служители на „П. П. Макети“, както беше предложил Феликс Блау? Сега това изглеждаше толкова просто и очевидно.

— Имах ужасно преживяване в имението на Палмър Елдрич — каза Лео. — Той е проклет магьосник, Барни. Той направи с мен неща, за които не бях и сънувал. Превърна се в малко момиченце; показа ми бъдещето, макар че това може би беше неволно; създаде по някакъв начин цяла вселена с ужасни зверове, наречени глюкове; създаде дори илюзорен Ню Йорк с теб и Рони. Каква бъркотия! — Той поклати глава объркано. — Къде смяташ да отидеш?

— Има само едно място, където мога да отида.

— И кое е то? — Лео го погледна неспокойно.

— В момента само един човек може да оцени моите способности в прогнозирането на модата.

— Тогава ти ще бъдеш мой враг!

— Аз вече съм. От твоя гледна точка.

Барни беше готов да приеме като честно решението на Лео и интерпретацията му за неговото бездействие.

— Тогава ще се добера и до теб — каза Лео. — Ще ми паднеш заедно с оня побъркан магьосник, така наречения Палмър Елдрич.

— Защо „така наречения“? — Барни го погледна бързо и спря да си събира вещите.

— Защото все повече се убеждавам, че той не е човек. Не го видях със собствените си очи, освен докато бях под влиянието на Чю-Зет. През останалото време общуваше с мен чрез електронен терминал.

— Интересно — каза Барни.

— Нали? А ти си толкова продажен, че си готов да отидеш при него и да се присъединиш към екипа му. Въпреки че може да е проскубан проксимианец или нещо още по-лошо, някакво дяволско изчадие от дълбокия космос, което е проникнало в кораба му на отиване или на връщане, изяло го е и е заело неговото място. Ако видиш глюковете…

— Тогава, за бога, не ме карай да правя това — прекъсна го Барни. — Остави ме тук.

— Не мога. Не и след като не издържа изпита си по лоялност. — Лео извърна поглед и преглътна. — Иска ми се да не бях толкова огорчен от теб, но… — Той безсилно сви юмруци. — Беше отвратително. Той успя да ме пречупи. После се натъкнах на онези двама еволюирали теранци и това ми помогна. Но само до момента, в който Елдрич се появи в образа на куче и препика паметника. — Лео направи скована гримаса. — Трябва да призная, че той демонстрира нагледно отношението си. Нямаше как да се обърка презрението му.

Той добави, сякаш говореше на себе си:

— Елдрич вярва, че ще победи, че няма от какво да се страхува, дори след като видя надписа на паметника.

— Пожелай ми късмет — каза Барни.

Той се пресегна. Двамата си стиснаха ритуално ръцете за миг, после Барни излезе от кабинета си, мина покрай бюрото на секретарката си и излезе на централния коридор. Чувстваше в себе си празнота, запълнена с някакъв лишен от вкус и мирис материал, подобен на слама. Нищо повече.