Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

Едното от двете същества се обърна към него, видя го, зяпна и бутна с лакът спътника си. Двамата се опулиха и тогава първият от тях каза:

— Господи, Алек, това е една от древните форми. Сещаш се, получовек.

— Да — съгласи се другото създание.

— Чакайте — каза Лео Бълеро. — Вие говорите езика на Тера, английски от двайсет и първи век, така че трябва да сте виждали теранец и преди.

— Теранец? — попита съществото, което бяха нарекли Алек. — Ние сме теранци. А какво, по дяволите, си ти? Изкопаемо, изчезнало преди векове, ето какво си. Е, може би не чак векове, но все пак много отдавна.

— На тази луна може все още да съществува техен анклав — каза първият. Той се обърна към Лео и попита: — Колко още прачовеци има тук освен теб? Хайде, ела, няма да ти направим нищо лошо. Има ли някакви жени? Можете ли да се размножавате?

Той се обърна към спътника си и каза:

— Само ти се струва, че са изминали векове. Не забравяй, че за кратко време ние сме отишли сто хиляди години напред в еволюционното си развитие. Ако не е бил Денкмал, тези прачовеци все още…

— Денкмал — повтори Лео. Значи това беше крайният резултат от Е-терапията на Денкмал. От тях го отделяше съвсем малко време, може би само десетилетия, обаче и той чувстваше бездна от милион години. И въпреки че това беше само илюзия, самият той, след като приключеше с терапията, може би щеше да прилича на тях. Само дето те нямаха хитинов външен слой на кожата, която беше един от основните признаци на еволюиралите хора.

— Аз ходя в клиниката му — каза той на двамата си събеседници. — Веднъж седмично. В Мюнхен. Еволюирам — терапията има резултат при мен.

Той се доближи до тях и ги огледа внимателно.

— А къде е хитиновата ви обвивка? — попита. — За да ви предпазва от слънцето?

— А, периодът на мнимо затопляне свърши — каза Алек и направи подигравателен жест. — Това го направиха проксимианците в сътрудничество с Ренегата. Нали го знаеш. А може и да не го знаеш.

— Палмър Елдрич — каза Лео.

— Да — кимна Алек. — Но ние се добрахме до него. Именно тук, на тази луна. Сега тя е свято място — не за нас, но за проксимианците. Те идват тук на поклонение. Виждал ли си някой от тях? Ние сме длъжни да арестуваме всеки, когото видим. Това е територия от Слънчевата система, собственост на ООН.

— Тази луна на коя планета е спътник? — попита Лео.

Двамата еволюирали теранци се усмихнаха.

— На Тера — отвърна Алек. — Тя е изкуствена. Казвала се е „Сигма 14-Б“, но преди много години. Не е ли съществувала по твое време? Трябва да е съществувала. Тя е много стара.

— Мисля, че я имаше — каза Лео. — Значи можете да ме вземете на Земята?

— Разбира се. — Двамата еволюирали теранци кимнаха в знак на съгласие. — Всъщност излитаме след половин час. Ще те вземем — теб и останалите от твоето племе. Само ни кажи къде са.

— Аз съм единственият — каза Лео раздразнено. — И не съм от никакво племе. Не съм от праисторически времена.

Чудеше се как се е озовал тук, в бъдещето. Или това също беше илюзия, създадена от майстора на халюцинациите Палмър Елдрич? Защо трябваше да смята тези двамата за по-реални от малката Моника или от глюковете, или от изкуствената сграда на „П. П. Макети“, която бе посетил и бе видял да се разпада? Палмър Елдрич беше този, който измисляше бъдещето. Тези същества бяха създания на неговия брилянтен, творчески ум, а в същото време Лео чакаше в имението му на Луната да отмине ефекта от венозната инжекция Чю-Зет. Това беше истината.

Всъщност, дори докато стоеше там, той можеше да види неясната линия на хоризонта през паркирания кораб, който беше малко прозрачен, не съвсем материален. И очертанията на двамата еволюирали теранци бяха леко, но съвсем забележимо изкривени. Това му напомняше за дните, когато страдаше от астигматизъм, преди да му присадят две напълно здрави очи. Двамата не изглеждаха съвсем на място тук.

Лео се пресегна към единия от теранците.

— Бих искал да ви стисна ръката — каза той.

Теранецът Алек също се пресегна и се усмихна.

Ръката на Лео премина през ръката му, като през въздух.

— Хей — каза Алек, намръщи се и рязко я отдръпна. — Какво става?

Той се обърна към спътника си и каза:

— Този тип не е истински. Трябваше да очакваме това. Той е… как ги наричаха? Онези, които дъвчат дяволския наркотик, донесен от Елдрич от системата на Проксима. Чюзър. Точно така. Той е фантом.

Алек отново погледна Лео.

— Наистина ли? — попита апатично Лео и в този момент осъзна, че Алек е прав. Истинското му тяло беше останало на Луната. Той не беше тук реално.