Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

— Здравей — каза той. — Лео ме уволни.

Почака, но тя не каза нищо.

— Може ли да вляза? — попита той.

— Да. — Тя го пусна в апартамента. Нейното огромно грънчарско колело стоеше, както и преди, насред всекидневната. — Работех. Радвам се да те видя, Барни. Ако искаш чаша кафе, ще трябва да…

— Дойдох да се посъветвам с теб — каза той. — Но сега реших, че вече не е необходимо.

Приближи се до прозореца, остави на пода пълната си с вещи кутия за мостри и погледна навън.

— Имаш ли нещо против да продължа да работя? Имах добра идея, или поне така ми се струваше. — Тя потърка челото си, после започна да масажира очите си. — А сега не знам… И се чувствам толкова уморена. Чудя се дали не е свързано с Е-терапията.

— Еволюционната терапия? Подложила си се на нея?

Той се обърна и я огледа внимателно. Беше ли се изменила тя физически?

Стори му се, че чертите й са станали по-груби, но причината за това може би беше, че не я е виждал от толкова отдавна. „От възрастта е — помисли си Барни. — Но…“

— И как върви? — попита той.

— Досега имах само един сеанс. Но знаеш ли, мислите ми са толкова замъглени. Изглежда не мога да мисля както трябва. Всичките ми идеи са се смесили.

— Мисля, че е по-добре да се откажеш от тази терапия. Въпреки че е толкова модна. Въпреки че всеки, който е постигнал нещо, се подлага на нея.

— Може и да си прав. Въпреки че те изглеждат толкова доволни. Ричард и доктор Денкмал. — Тя наведе глава по добре познатия му начин. — Те щяха да знаят, ако нещо не е наред, нали?

— Никой не знае това. Тази област е слабо изучена. Ти винаги си позволявала на хората да те командват.

Той й каза тези думи с повелителен тон, както беше правил безброй пъти през годините, в които бяха живели заедно. Това обикновено вършеше работа, макар и не винаги.

Този път не се получи. Видя упорития блясък в очите й, означаващ, че отказва да е толкова пасивна, колкото обикновено.

— Мисля, че това засяга само мен — каза Емили с достойнство. — И аз смятам да продължа.

Той сви рамене и започна да се разхожда из стаята. Нямаше власт над нея, но му беше все едно. А дали беше така? Наистина ли му беше все едно? Представи си картината на деградиращата Емили… която в същото време се опитваше да прави грънците си, да проявява творчество. Беше смешно… и страшно.

— Чуй ме — изрече грубо той, — ако този тип наистина те обича…

— Нали ти казах — отвърна Емили, — решението е мое.

Тя се върна към грънчарското си колело. На него имаше голямо и високо гърне и Барни се приближи, за да го огледа по-добре. „Красиво е — реши той. — И… познато. Не е ли правила тя вече подобно гърне?“ Но не каза нищо, само продължи да изучава гърнето.

— Какво смяташ да правиш? — попита Емили. — За кого ще работиш?

Изглежда тя му съчувстваше. Това го накара да си спомни как наскоро беше попречил на продажбата на нейните изделия на „П. П. Макети“. Друг на нейно място щеше да е враждебно настроен към него, но това не беше в нейната природа. А тя със сигурност знаеше кой е отклонил предложението на Хнат.

— Съдбата ми вероятно вече е решена — отговори той. — Получих призовка.

— И таз добра! Ти — на Марс! Не мога да си го представя.

— Мога да дъвча Кен-Ди там — каза той. — Само че…

„Вместо Пърки Пат-макет може би ще си имам Емили-макет — помисли си Барни. — И ще прекарвам времето си във фантазии, че отново съм с теб и пак водя живота, от който само от глупост се отказах доброволно. Единственият наистина хубав период от моя живот, когато бях истински щастлив. Разбира се, тогава не знаех това, защото нямаше с какво да сравнявам… за разлика от сега.“

— Има ли някаква надежда — попита той — да дойдеш с мен?

Тя се вторачи в него, той й отвърна със същия поглед. И двамата бяха смаяни от това, което бе предложил.

— Говоря сериозно — каза Барни.

— Кога го реши?

— Няма значение кога — отвърна той. — Има значение единствено какво чувствам.

— Има значение и какво чувствам аз — каза Емили и се върна към грънчарското колело. — Бракът ми с Ричард е много щастлив. Ние се разбираме прекрасно.

Лицето й беше ведро. Несъмнено тя наистина мислеше така. Той беше проклет, обречен, захвърлен в пропастта, която сам си беше изкопал. И точно това заслужаваше. И двамата го знаеха, дори не беше необходимо да го казват.

— Мисля, че ще си тръгвам — каза той.

Емили не се опита да го задържи. Тя само кимна.

— В името на Бога, надявам се, че не деградираш — каза Барни, — но се страхувам, че е така. Личи си по лицето ти. Погледни се в огледалото.