Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

Чувстваше се потиснат. Елдрич го държеше в ръцете си и му беше демонстрирал реалността, или поне привидната реалност на преживяванията под въздействието на Чю-Зет. Лео беше объркал преживяването с реалността. Едва когато видя кошмарното същество, създадено преднамерено от Палмър Елдрич, осъзна истината.

„Ако не беше тази случка — осъзна той, — можех да си остана тук завинаги. И да прекарам целия си живот, както каза Елдрич, в тази ерзац вселена. Господи, той ме победи!“

— Мис Фюгейт — каза Лео, — моля ви, не стойте така. Върнете се в кабинета си.

Той стана, отиде до изстудителя за вода и си наля минерална вода в картонена чашка. „Нереалното ми тяло пие нереална вода — помисли си. — Пред очите на нереална сътрудничка на компанията.“

— Мис Фюгейт — попита той, — наистина ли сте любовница на мистър Майерсън?

— Да, мистър Бълеро — кимна мис Фюгейт. — Както ви казах.

— И не искате да бъдете моя? — Той поклати глава. — Защото съм твърде стар и прекалено еволюирал. Нали знаете — или по-скоро не знаете, — че имам някакви възможности в тази вселена. Мога да променя тялото си, да стана по-млад.

„Или да направя теб по-стара — помисли си той. — Как ще ти се хареса това?“

Изпи водата и хвърли чашката в шахтата за боклук. Без да поглежда към мис Фюгейт, си помисли: „Ти си на моята възраст, мис Фюгейт. Всъщност си още по-стара от мен. Нека да видим… Сега си на около деветдесет и две. Поне тук, в този свят. Ти си остаряла… Времето ти е отминало, защото ми отказа, а аз не обичам да ми отказват. Всъщност ти си на повече от сто години — повяхнала, сбръчкана, беззъба и сляпа. Едно нищо.“

Зад гърба му се чу хриплив звук като от поемане на въздух. Някакъв треперещ, писклив глас, подобен на писъка на уплашена птица, каза:

— О, мистър Бълеро…

„Промених си решението — помисли си Лео. — Ти си същата като преди, връщам ти всичко, става ли?“

Той се обърна и видя Рони Фюгейт или поне нещо, застанало на мястото, където бе стояла тя. Паяжина от сиви, сплъстени кичури, спускащи се надолу по треперещото, крехко тяло… Лице с хлътнали бузи и очи, наподобяващи две петна от лепкава слуз, от които бавно течаха гъсти сълзи. Очите се опитваха да гледат умоляващо, но не успяваха, защото не можеха да видят къде се намира той.

— Ти отново си същата, каквато беше — изрече рязко Лео и затвори очи. — Кажи ми, когато стане.

Чуха се стъпки. Мъжки. Барни се връщаше в кабинета.

— Господи — каза той, спирайки на място.

Все още със затворени очи, Лео попита:

— Тя още ли не изглежда по начина, по който изглеждаше преди?

— Тя? Къде е Рони? Какво е това?

Лео отвори очи.

Това не беше Рони Фюгейт, не беше дори стогодишното й подобие, а локва, но не от вода. Локвата беше жива, и в нея плуваха ръбести сиви парченца.

Гъстата, лепкава течност се разливаше бавно във всички посоки, после потрепери и се прибра обратно. Сивите ръбести парчета се събраха в центъра на локвата и се съединиха в кръгъл предмет със зелени сплъстени кичури коса отгоре. Появиха се неясните очертания на празни очни вдлъбнатини, оформи се черепът на нещо, на което му предстоеше да се превърне в живо същество. Подсъзнателното желание на Лео момичето да изпита усещането от процеса на еволюцията в най-ужасните му аспекти беше призовало това чудовищно нещо към живот.

Челюстите изщракаха, отвориха се и се затвориха, сякаш управлявани от невидимите нишки на зловещ кукловод. Черепът заплува из локвата и изрече с грачещ глас:

— Видяхте ли, мистър Бълеро, тя не живя толкова дълго. Не бяхте помислили за това.

Макар и променен, гласът му беше познат. Не беше на Рони Фюгейт, а на Моника, и звучеше сякаш долита някъде отдалече.

— Накарахте я да прехвърли стотака, но тя ще живее само до седемдесет. Така че тя е мъртва от трийсет години, а вие я съживихте, или поне такова беше намерението ви. И което е още по-лошо… — Беззъбите челюсти изщракаха, а празните дупки на мястото на очите сякаш го гледаха втренчено. — Тя еволюира не докато беше жива, а под земята.

Черепът млъкна, после бавно се разпадна. Съставните му части продължиха да плуват хаотично из локвата.

След малко Барни каза:

— Измъкни ни оттук, Лео.

— Хей, Палмър — обади се Лео. Не можеше да контролира треперещия си от страх глас. — Хей, знаеш ли какво? Предавам се. Наистина.

Килимът в кабинета започна да гние под краката му, стана на каша, а после от него поникнаха и израснаха зелени влакна. Лео видя, че се превръщат в трева. Стените и таванът се срутиха и се разпаднаха на прах, заваля безшумен дъжд от пепел. Над главата на Лео се появи безразлично и спокойно синьо небе.