Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

— Естествено, понятието „скоро“ се отнася за протичането на времето в истинския свят. А тук… — куфарчето се изкиска. — Тук може да изглежда по-дълго.

— Колко дълго?

— О, може да минат и години — отвърна доктор Смайл. — Но е напълно възможно да продължи и по-кратко. Дни? Месеци? Усещането за време е субективно, така че нека да видим как ще бъде при вас. Не сте ли съгласен?

Лео седна уморено до трупа на детето, въздъхна, наведе глава така, че допря с брадичка гърдите си, и се приготви да чака.

— Аз ще ви правя компания — каза доктор Смайл. — Но се страхувам, че без вдъхващото живот присъствие на мистър Елдрич…

Лео усети, че гласът на куфарчето отслабва и става все по-бавен.

— Нищо не може да съхрани този свят — каза то тихо, — освен мистър Елдрич. Така че се страхувам, че…

Гласът млъкна.

Настана пълна тишина. Дори далечният вятър вече не се чуваше.

„Колко ще продължи това?“ — запита се Лео. И се зачуди дали ще успее да създаде нещо, както по-рано.

Жестикулирайки като вдъхновен диригент под звуците на симфония, той се опита да сътвори във въздуха пред себе си реактивно такси.

Неясните очертания на колата най-накрая се появиха, но те си оставаха нематериални, безцветни, почти прозрачни. Лео стана, приближи се до таксито и се опита да го материализира още веднъж, с всички сили. За миг то сякаш придоби цвят и форма, но после внезапно се разпадна като празна хитинова черупка. Частите му, в най-добрия случай двуизмерни, се разлетяха във всички посоки. Лео се обърна и възмутено се отдалечи. „Каква бъркотия!“ — помисли си той мрачно.

Продължаваше да върви без никаква цел. В един момент забеляза нещо в тревата, някакво мъртво същество. Приближи се предпазливо и си помисли: „Ето го последното доказателство за това, което направих.“

Подритна глюка с върха на обувката си. Обувката му влезе цялата в съществото и Лео с отвращение дръпна крака си.

Продължи да крачи нататък, пъхнал ръце в джобовете, със затворени очи. Помоли се още веднъж, но този път по различен начин. Първоначално у него се появи неясно желание, което после се избистри. „Аз ще се добера до него в реалния свят — помисли си той. — Не само както направих тук, но и там, и вестниците ще пишат за това. Не заради мен самия, не за да спася «П. П. Макети» и продажбите на Кен-Ди. Но за…“ Знаеше заради какво ще го направи. „Заради всички в Слънчевата система. Защото Палмър Елдрич е нашественик и в противен случай ние всички ще свършим по този начин, в равнината с мъртви твари, които не са нищо повече от случайни фрагменти. Това е «превъплътяването», което е обещал на Хепбърн-Гилбърт.“

Известно време той броди наоколо и постепенно се насочи отново към мястото, където беше оставил куфарчето с доктор Смайл.

Някой се беше навел над куфарчето. Човек или нещо, подобно на човек.

Когато видя Лео, съществото веднага се изправи. Плешивата му глава проблесна, докато то изненадано гледаше към него. После създанието подскочи и хукна да бяга.

Проксимианец.

Докато наблюдаваше как съществото се отдалечава, Лео си помисли, че този факт слага всичко на мястото му. Палмър Елдрич беше населил своя свят с тези създания. Той все още беше здраво свързан с тях, дори когато се бе върнал в родната си система. Това, което се бе появило сега, позволяваше да се погледне в най-дълбоките кътчета на човешкото съзнание. Възможно беше дори самият Палмър Елдрич да не знае, че е населил своя свят-халюцинация с проксимианци и този факт можеше да се окаже голяма изненада и за него.

Освен ако, разбира се, това не беше системата на Проксима.

Може би беше добра идея да последва този проксимианец.

Лео тръгна подире му. Стори му се, че са изминали цели часове, но не виждаше нищо — само тревата под краката си и линията на хоризонта. Най-накрая забеляза нещо пред себе си. Пое нататък и след малко се озова пред паркиран космически кораб. Спря се и го огледа смаяно. Очевидно не беше нито земен, нито проксимиански кораб.

Просто не беше от нито една от двете системи.

Както и двете същества, които лежаха наблизо, не бяха нито проксимианци, нито теранци — Лео никога досега не беше виждал подобна форма на живот. Високи, слаби, с подобни на тръстика крайници и гротескни яйцевидни глави, които дори от такова разстояние изглеждаха странно крехки. „Силно еволюирала раса — реши Лео, — и то сходна с теранците. Приликата им с нас е по-голяма, отколкото с проксимианците.“

Той тръгна към тях, вдигнал ръка за поздрав.