Филип Дик: Трите стигми на Палмър Елдрич

— Сигурно. Откъсване от живота за десет години, цялата тази агония, и за какво?

— Може да не се съмнявате, че е пожертвал тези десет години за нещо, което си е струвало — каза мис Джъргенс. — Той е побъркан, но умен. Грижи се за себе си, както правят всички останали. Не е чак толкова луд.

— Бих искал да се видя с него — изрече замислено Лео Бълеро. — Да си поговорим, дори да е само за минутка.

И в този момент той реши наистина да го направи. Да отиде в болницата, където лежи Палмър Елдрич, да се добере до стаята му насилствено или чрез подкупи и да научи онова, което Елдрич бе открил.

— Някога — каза мис Джъргенс, — когато първите ни кораби напускаха Слънчева система на път към други звезди… Нали си спомняте онова време? — Тя се поколеба. — Глупаво е, но когато Арнолдсън направи първия си полет до Проксима и обратно, аз бях дете… Искам да кажа, бях дете, когато той се върна . Наистина си мислех, че щом отива толкова далече, той… — Тя се извърна, отбягвайки погледа на Лео. — Смятах, че ще намери Бог.

„И аз така смятах — помисли си Лео. — А вече бях зрял човек. В средата на трийсетте. Както казвам на Барни по различни поводи.

И аз все още вярвам в това. Дори сега, след десетгодишния полет на Палмър Елдрич.“

След обяда, когато се върна в кабинета си в сградата на „П. П. Макети“, Лео видя Рондинела Фюгейт за първи път. Тя чакаше пристигането му.

„Не е зле — помисли си той, докато затваряше вратата на кабинета. — Хубава фигура и красиви сияещи очи.“

Тя изглеждаше нервна. Беше скръстила крака и постоянно опъваше полата си. Наблюдаваше го крадешком, докато той се настани в креслото си срещу нея.

„Много е млада — осъзна Лео. — Дете, което е способно да повиши тон и да противоречи на началника си, когато смята, че той греши. Трогателно…“

— Знаете ли защо ви повиках в кабинета си? — попита той.

— Предполагам, че сте ядосан, защото влязох в противоречие с мистър Майерсън. Но аз наистина усетих, че тези керамични изделия имат бъдеще. Така че какво друго можех да направя? — Тя се надигна леко с умоляващ поглед, после отново седна на мястото си.

— Вярвам ви — каза Лео. — Но мистър Майерсън е много чувствителен. След като живеете с него, трябва да знаете, че има портативен психиатър и го носи навсякъде със себе си.

Той отвори чекмеджето на бюрото си и извади оттам пакет „Куеста Рейс“ — марка висококачествени пури. Поднесе пакета на мис Фюгейт, тя му благодари и си взе една. Той също си взе, запали нейната, а след това своята и се облегна назад в креслото си.

— Знаете ли кой е Палмър Елдрич?

— Да.

— Можете ли да използвате способностите си на ясновидец за нещо друго, освен за предвиждания на модните тенденции? След месец или два във всички домашни вестници ще пише какво е местоположението на Елдрич. Бих искал да надникнете в тези бъдещи вестници и да ми кажете къде се намира той в момента. Знам, че можете да го направите.

„За теб ще е по-добре да можеш — помисли си Лео, — ако искаш да запазиш работата си тук.“

Той чакаше, пушейки пурата си, и наблюдаваше момичето. Зачуди се с лека завист дали тя е толкова добра в леглото, колкото е на външен вид…

— Имам видение, но е съвсем смътно, мистър Бълеро — изрече мис Фюгейт с мек, неуверен глас.

— Нищо, нека го чуем. — Той се пресегна и взе химикалката си.

Разказът й отне няколко минути и както бе предупредила, видението й не беше много ясно. Въпреки това най-накрая той беше записал в бележника си следното: Болница на ветераните „Джеймс Ридъл“, База III, Ганимед. Собственост на ООН, разбира се. Но той бе очаквал това. Не беше толкова зле — все щеше да намери някакъв начин да проникне там.

— Той е под чуждо име — добави мис Фюгейт, бледа и изтощена от усилията, които й бе струвало предвиждането. Тя запали отново пурата си, която междувременно бе изгаснала, и се изпъна в креслото, кръстосвайки отново изящните си крака. — В домашните вестници ще пише, че Елдрич е регистриран в болницата под името мистър… — Тя замълча със затворени очи, поемайки си дъх, и възкликна: — По дяволите! Не мога да го видя добре. Едносрично е. Френт. Брент. Не, мисля, че е Трент. Да, Елдън Трент е.

Тя се усмихна с облекчение. Големите й очи сияеха с наивна, детинска радост.

— Наистина са положили големи усилия, за да го скрият. И в момента го разпитват, така ще пише във вестниците. Тъй че той очевидно е в съзнание. — Внезапно тя се намръщи. — Чакайте. Виждам заглавие на първата страница. Аз съм сама в своя собствен апартамент. Рано сутринта е и чета първата страница. О, Господи!