Филип Дик: Трите стигми на Палмър Елдрич

— Когато бях там за последен път — каза Барни, — тоест на рождения ви ден през януари…

— А, да. Партитата. Това е друго нещо. Работите, които стават по време на парти, не се броят. — Той съпроводи Барни до вратата на кабинета. — Знаеш ли, Майерсън, чух за тебе един слух, който изобщо не ми хареса. Някой те е видял да носиш със себе си куфарче с онези преносими терминали на психиатрични компютри… Повиквателна ли си получил?

Настана тишина. Най-накрая Барни кимна.

— И не си ни казал нищо? — попита Лео. — Кога щяхме да го научим? В деня, в който се озовеш на борда на кораба за Марс?

— Смятам да се отърва.

— О, да. Всеки има такива намерения. В такъв случай как ООН успя да засели четири планети и шест луни?

— Няма да издържа психологичните тестове — каза Барни. — Способностите ми на ясновидец ми подсказват това. Те ми помагат. Няма да издържа и няколко фройда стрес — погледнете ме.

Той вдигна ръцете си. Те не можеха да спрат да треперят.

— Вижте реакцията ми на безобидната забележка на мис Фюгейт. Вижте реакцията ми, когато Хнат донесе грънците на Емили. Вижте…

— Добре, добре — каза Лео, но все още беше обезпокоен. Обикновено от връчването на повиквателната до момента на мобилизацията изминаваха деветдесет дни, а мис Фюгейт едва ли щеше да бъде готова да заеме мястото на Барни толкова скоро. Разбира се, можеше да повика Мак Ронстън от Париж, но дори Ронстън, със своята петнайсетгодишна практика, не беше от класата на Барни Майерсън. Той имаше опит, но талантът не се трупа с течение на годините, талантът се дава на човека от Бог по рождение.

„От ООН наистина са се захванали с мен“ — помисли си Лео. Зачуди се дали повиквателната на Барни беше дошла по случайност точно в този момент или това бе още един опит да го атакуват в слабите му места. Ако бе така, лошо му се пишеше на Барни. И Лео не можеше да окаже никакъв натиск върху ООН, за да отърве служителя си.

„И всичко това е, защото снабдявам онези колонисти с техния Кен-Ди — помисли си той. — А все някой трябва да ги снабдява — те не могат без него. За какво са им иначе Пърки Пат-макетите?“

Пък и това беше един от най-печелившите бизнеси в Слънчевата система. Ставаше въпрос за страшно много трюфелови кожи.

И ООН също беше наясно с този факт.

В дванайсет и трийсет нюйоркско време Лео Бълеро обядваше с новото момиче, което се бе присъединило към отряда на секретарките. Пия Джъргенс, седнала срещу него в уютното сепаре на ресторант „Виолетовата котка“, се хранеше много дисциплинирано, боравейки прецизно с приборите. Тя беше червенокоса, а той обичаше червенокосите — те бяха или отвратително грозни, или изключително привлекателни. Мис Джъргенс беше от последните. Сега, ако намереше някакъв повод да я покани на „Хралупата на Мечо Пух“… Стига Скоти да нямаше нищо против, разбира се. Което не изглеждаше особено вероятно в момента: Скоти беше доста своенравна, което е опасна черта при жените.

„Много лошо, че не успях да пробутам Скоти на Барни Майерсън — помисли си той. — Щях да реша два проблема едновременно: да направя Барни по-устойчив психически и да се отърва от…“

„Глупости! — сепна се той. — Барни има нужда да е по-неустойчив , в противен случай отиването на Марс му е сигурно. Ето защо е взел под наем онова говорещо куфарче. Явно изобщо не разбирам съвременния свят. Живея в миналото, в двайсети век, когато психоаналитиците са премахвали стреса у хората.“

— Винаги ли сте толкова мълчалив, мистър Бълеро? — попита мис Джъргенс.

— Не.

„Дали бих могъл да допринеса с нещо за успеха на Барни? Да му помогна да… как да го кажа? Да стане по-неустойчив?“

Но това не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Разбираше го инстинктивно, благодарение на увеличения преден дял на мозъка. Не можеше от здрав човек да се направи болен по поръчка.

Или можеше?

Той се извини, повика робота-сервитьор и го помоли да донесе видеофон на масата му. Малко по-късно вече разговаряше със секретарката си мис Глийсън в офиса.

— Слушай, веднага щом се върна, искам да се видя с мис Рондинела Фюгейт, сътрудничката на мистър Майерсън. Но мистър Майерсън не бива да разбира. Ясен ли съм?

— Да, сър — отвърна мис Глийсън, водейки си бележки.

— Чух ви — каза Пия Джъргенс, след като той прекъсна връзката. — Нали знаете, бих могла да кажа на мистър Майерсън. Виждам го почти всеки ден в…

Лео се разсмя. Мисълта, че Пия Джъргенс може да се откаже от прекрасното бъдеще, което се откриваше пред нея, го забавляваше.