Чарлс Дикенс - Кръщавката в Блумсбъри

Като каза това, той се усмихна и стисна ръката й, с което събуди злобата на чичо Дъмпс.

— Джейн, кажете на дойката да донесе малкия — обърна се към прислужницата мисис Китърбел.

Последната беше една от онези високи и слаби млади жени, с много руси коси и изключително бяла кожа на лицата, които, кой знае защо, навеждат човек на мисълта за студено телешко филе. Прислужницата излезе и влезе дойката с един забележително малък пакет на ръце, увит в синя пелерина, гарнирана с бяла кожа — това беше малкият.

— Е, чичо — каза мистър Китърбел, като повдигна онази част от пелерината, която покриваше лицето на бебето, с изключително тържествен жест, — на кого прилича според вас?

— Хи-хи-хи! На кого, а? — добави мисис Китърбел, като хвана мъжа си под ръка и се взря в лицето на Дъмпс с цялото любопитство, на което беше способна.

— Боже господи, колко е малък! — извика добродушният чичо и направи крачка назад с престорена изненада. — Той просто е неестествено малък.

— Така ли? — запита горкичкият Китърбел доста разтревожен. — В сравнение с това, което беше, сега е великан, нали, дойке?

— Душичка е той — отвърна дойката, като притисна към себе си бебето. Тя отбягна въпроса не защото съвестта не й позволяваше да каже истината, а защото не й се искаше да изпусне шанса да получи половин крона от Дъмпс.

— И все пак кажете, на кого прилича? — попита дребничкият Китърбел.

Дъмпс се вгледа в розовото вързопче пред себе си и единственото нещо, което си помисли, беше как повече да огорчи младите родители.

— Изобщо не мога да позная на кого точно прилича — отвърна той, а в същност много добре знаеше какъв отговор чакат от него.

— Не ви ли се струва, че прилича на мен? — многозначително запита племенникът.

— О, определено не! — отвърна Дъмпс категорично, с което изключи всякакво съмнение. — Определено не на теб. Никак даже.

— Тогава на Джемайма? — плахо промълви Китърбел.

— О, боже мой, не. Ни най-малко. Аз естествено не разбирам много от тези неща, но той, струва ми се, прилича много повече на онези статуйки, изваяни с тромпет в устата, които поставят върху надгробните плочи.

Дойката сведе глава над бебето и с върховни усилия се сдържа да не избухне в смях. Върху лицата на майката и бащата се изписа същият страдалчески израз като у добродушния им чичо.

— Е — каза разочарованият татко, — с времето ще ви бъде по-лесно да откриете на кого прилича. Довечера ще го видите без дрехи.

— Благодаря — отвърна Дъмпс, изпълнен с признателност.

— А сега, скъпа — обърна се Китърбел към жена си, — вече е време да тръгваме. С другия кръстник и кръстницата ще се срещнем в църквата, чичо. Това са мистър и мисис Уилсън, които живеят отсреща — изключително мили хора. Скъпа, добре ли си облечена?

— Да, мили.

— Сигурна ли си, че не трябва да си сложиш още един шал? — попита загриженият съпруг.

— Не, скъпи — отвърна очарователната млада майка и се облегна на предложената й от Дъмпс ръка, след което всички се качиха в един файтон и поеха към църквата. През целия път Дъмпс забавляваше мисис Китърбел, като й разясняваше подробно всички опасности в случай на дребна шарка, млечница, по време на растежа на зъбите, както и други интересни болести, характерни за децата.

Церемонията, която трая приблизително пет минути, премина без особени произшествия. Свещеникът беше поканен на обяд някъде извън града и трябваше да проведе две черкувания на родилки, три кръщавки и едно погребение за по-малко от час. Двамата кръстници и кръстницата обещаха да се отрекат от сатаната и неговите дела „и прочие от този род“ — по думите на Китърбел — „на бърза ръка“, и ако изключим това, че Дъмпс едва не изпусна младенеца в купела, когато го подаваше на свещеника, всичко премина в обикновения за подобни случаи делови ред и в два часа Дъмпс отново прекрачи прага на Банката с натежало сърце поради гнетящата го мисъл за неизбежността на вечерното тържество.

Настъпи вечерта и от Пентънвил пристигнаха изпратените по едно момче официални обувки, черни копринени чорапи и бяла вратовръзка, както беше поръчал самият Дъмпс. Посърналият кръстник се преоблече в кантората на един свой познат, откъдето — понеже времето се беше оправило и вечерта беше почти приятна — той се отправи пеш към Грейт Ръсел Стрийт, в настроение петдесет градуса под нулата. С намръщен вид, като скулптурната глава на носа на боен кораб, той премина бавно по Чийпсайд, Нюгейт Стрийт, Сноу Хил и Холборн Хил, като на всяка крачка откриваше нови причини да се чувствува зле. Когато пресичаше Хатън Гардън, някакъв мъж, очевидно пиян, се блъсна в него и щеше да го повали на земята, ако един любезен млад джентълмен, който се намираше наблизо, не го беше подхванал тъкмо навреме. Този сблъсък така разстрои нервите и раздърпа дрехите на Дъмпс, че му беше почти невъзможно да стои на краката си. Непознатият джентълмен го взе под ръка и най-любезно го придружи чак до Фърнивалс Ин. Дъмпс, който може би за първи път през своя живот почувствува в себе си прилив на благодарност и учтивост, се раздели с благородния на вид млад джентълмен, при което двамата си размениха взаимни благопожелания.