Уилям Дийл - 27

— Мисля, че чух нещо като пистолетни изстрели точно преди лавината — каза Лудвиг.

— Така ли? — каза Сван. — Сигурно когато лавината се пропука. Наистина звучеше като експлозия. — Той разкопча якето си. — Задачата ми беше да донеса флага до финалната линия, полковник — каза той, като измъкна знамето изпод якето си, прилежно го сгъна и го подаде на Лудвиг.

— Имаш ли още някои въпроси относно квалификацията на Сван? — попита Лудвиг.

— Не — каза Фирхаус. — Никакви въпроси. Искам да му дадеш това. — Той подаде на Лудвиг една тънка златна запалка „Дънхил“ с гравирана на върха вълча глава — талисмана на СС.

Лудвиг прекара палец по гладката повърхност на запалката.

— Това ще бъде подарък по случай завършването на курса — каза Фирхаус. — Кажи му да я пази като очите си. Да му напомня кой е.

— Ясно. Значи мислиш, че вече е готов?

— О, да — каза Фирхаус с усмивка. — Съвсем готов.

Тя сядаше на високия стол в ъгъла на сцената — малко пастелно петно срещу пианото. Имаше и тенор саксофон и бас за фон, но гласът й едва ли се нуждаеше от това. Всяка песен бе импровизация. Светлините в малкия клуб угасваха, конферансието я представяше, чуваше се тремолото на пианото и меката светлина постепенно се засилваше.

Пееше на английски и акцентът й засилваше очарованието. И още с първите ноти покоряваше залата.

Кигън сядаше винаги на една и съща маса, всяка нощ. Изпращаше й рози всеки ден, без картичка, като предполагаше, че рано или късно тя ще свърже цветята с лудия американец, който идва всяка вечер и слуша всичките й изпълнения. Но тя не му обръщаше внимание. Той дори се опита да си уреди среща с нея, но управителят каза, че тя не харесвала американците. Кигън никога не бе получавал такъв решителен отказ от жена и обезкуражен, спря да ходи в клуба.

Настъпващата зима се превърна в зимата на неговото неудовлетворение. Бе мека и Кигън я прекара почти цялата в Южна Франция, в един малък град на име Греноа. Беше решил да зазими един от състезателните си коне там — всъщност кобила, за да я подготви за летния сезон. Кобилата бе показала много добри възможности на американските трасета още като двегодишна и сега Кигън искаше да види какво ще направи на европейската серия. Тренираше я Алоис Джекет, Ал Джек за по-кратко, от Лароз — делтата на Луизиана. Делтата бе известна с четвърт надбягванията, наречени така, защото конете стартираха и тичаха без ограничения четвърт миля право по трасето. За десет години Ал Джек бе научил всичко за породистите състезателни коне и бе станал отличен треньор. Бе висок, със стойка на курсант от Уест Пойнт. Носеше винаги костюм, жилетка, вратовръзка и панамена шапка, дори когато работеше с конете. Смяташе, че конните надбягвания са джентълменско занимание, и се обличаше по съответния начин.

„Когато говорят за смесена кръв — казваше той гордо, — говорят за мен, за Ал Джек. Аз съм една четвърт индианец чероки, две четвърти френски мелез и още една четвърт негър, и ако има някой, който да разбира повече от коне от Ал Джек, това е самият Господ.“

Когато работеше, не приказваше. Изразяваше одобрението или неодобрението си с тих смях. Дори да съобщаваше, че идва краят на света, се смееше. След известно време Кигън започна да различава кое хихикане изразява добри новини и кое — лоши. Имаше и смях, който изразяваше бедствие, но Кигън го бе чувал само веднъж, когато Ал Джек разбра, че във Франция ги няма любимите му раци. За щастие скоро откри, че охлювите могат да ги заместват приемливо, и се отдаде на мекотелите.

Двамата ставаха всеки ден в зори и се занимаваха с конете до късен следобед, след което ходеха до селото, тъпчеха се с мекотели и ги поливаха с вино.

— Имаме си истински победител, мон ами — казваше Ал Джек. — Тази кобилка ще прави пари всеки път, щом излезе на пистата.

— Ако не печели, ще я направим на туткал — отговаряше Кигън и двамата се смееха и поръчваха още охлюви.

— Знаеш ли за какво си мечтая, Ки? Мечтая да спечеля достатъчно пари, за да й купя породисг жребец, когато престане да се състезава.

— Имаш го, Ал. Разчитай на мене. Щом започне да губи скорост, ще я заплодим.