Уилям Дийл - 27

— Никога ли не си мислил, че ще ти е по-добре вкъщи? — попита Кигън.

— Не мога, бъдещето ми е тук — каза Радмън. — Знаеш ли какво каза редакторът на „Таймс“? Каза, че имам по-тънко чувство за политическата динамика в Европа от който и да е жив репортер.

— Добре, това ли ще ми сервираш за вечеря?

— Копеле такова!

— Е, по дяволите, би трябвало да си. Ти закусваш, обядваш и вечеряш с политика. Светският ти живот е отишъл по дяволите.

— Виждам, че нещата тук стават все по-лоши. Сега те бойкотират еврейските магазини — каза Радмън. — Знаеш ли, че на евреите им е забранено да се занимават с бизнес? Дори да ходят на училище?

— Не е тайна. Те всеки ден се хвалят с това в нацистките си парцали.

— Знаеш ли, че днес чух едно нещо, с което не се хвалят?

— Че Хитлер е травестит?

— Вероятно, но не е това. Чух, че направили един затворнически лагер край Мюнхен. За политически затворници. И че строят още двадесет нови — двадесет! — само за евреи. Имам един източник, който казва, че били арестували повече от сто хиляди души и ги изпратили в тези лагери без съд и присъда. И че държат затворниците гладни и ги бият.

— Виж, трябва да си сигурен в това — посъветва го Кигън. — Око да види…

— Те не позволяват посещения на пресата.

— Само казвам, че си на голяма почит. Не давай възможност Гьобелс да те обори.

— Какво съмнително има тук? Ние говорим за цялата държава, която няма нормални устои в колективния си ръководен орган. Това вече не е политика. Те са минали отвъд това. Е, сигурен съм, че ти е дошло до гуша, след като живееш тук. Кажи какво става с теб? Още ли тъгуваш по онази певица?

— Кой казва, че тъгувам по някого?

— Хайде, Ки, цяла година се увърташ около това момиче. По дяволите, тя сигурно вече си е намерила обожател, а може и да се е омъжила досега.

— Не се е омъжила и си няма обожател Кигън.

— А, значи я наблюдаваш?

— Не я наблюдавам.

— Да-да!

— Хайде да оставим певицата, окей?

— Разбира се. Просто никога не съм те виждал да се слагаш така.

— Да се слагам?

— Нали й пращаше цветя цяла седмица, тя те отряза и ти се отказа.

— Не съм се отказал.

— Как ще го наречеш тогава?

— Просто изгубих интерес.

— Франсис, аз съм ти стар приятел, нали помниш? Ти се държиш като страдащ от любов млад каубой.

— По дяволите!

— Добре де, добре. Но ако бях на твое място и припадах по някоя…

— Тя не е „някоя“ и спри вече.

— Спирам! — Поседяха мълчаливо, после Бърт каза: — Но, знаеш ли, ако пак започне да получава цветя и разбере колко си сериозен и упорит…

— Радмън!

— Ясно де. Спирам.

Няколко минути седяха на масата безмълвно.

— Не е зле да я чуя как пее — каза Радмън. Кигън го погледна.

— Просто да я послушаме, Франсис — разпери ръце Радмън.

— Хайде тогава. Да тръгваме.

Радмън го наблюдаваше.

На следващия ден Радмън й изпрати огромен букет пролетни цветя за сметка на Кигън. Без картичка. Вечерта пак се върнаха в клуба, и следващата вечер, и по-следващата. И всеки ден Радмън изпращаше все повече цветя. В края на седмицата каза на Кигън какво е направил.

— Тя пее като славей и ако не й поискаш среща, ще го направя аз — заплаши той.

И така всичко започна отново, само че този път Джени Гулд усети присъствието му. От чисто любопитство тя поразпита и разбра кой е той. Всеки ден през седмицата получаваше разкошен букет рози и всяка вечер американецът и приятелят му резервираха една и съща маса до сцената на „Кит Кет“, въпреки че не правеха опит да контактуват или говорят с нея. Той просто седеше, гледаше и аплодираше. После един следобед се показа на вратата й.

— Време е за обяд. — Беше напохватен като ученик. — Трябва да ядете. Искам да кажа, че ще ви стане лошо и ще припаднете по средата на песента, ако не ядете. И просто минавах оттук и…

Тя погледна колата му, после него и накрая въздъхна, хвана го под ръка и той я поведе навън в хубавия пролетен ден.

Беше уредил пикник в един малък парк близо до операта — с цветя, шампанско и сандвичи от „Kasseler Rippchen“, пушено и мариновано свинско филе, кренвирши, сварени яйца и кисело зеле, и за десерт няколко вида пасти. Кигън имаше навиващ се грамофон „Виктрола“ и няколко плочи, които му бе изпратил някакъв приятел, и те седяха на едно одеяло и слушаха как Били Холидей пее „Май мен“ и „Сторм манди блус“. Кигън бе изискан и внимателен, смешен и очарователен — неща, които тя най-малко очакваше от този мъж, когото всички описваха като богат, безразсъден американски плейбой. След този ден двамата често бяха заедно и тя скоро се премести в един малък апартамент в покрайнините на Берлин. Прекарваха заедно по цели дни, а вечер той седеше предано на обичайната маса и я слушаше как пее. А когато замина за Париж за откриването на сезона на конните надбягвания, тя успя да издържи без него само три дни. Последваха чести телефонни обаждания и накрая късно една нощ тя му каза: