Уилям Дийл - 27

— Никога не съм се чувствала по-тъжна!

— Ела в Париж, Джени — каза той. — Нека опитаме.

— Но работата ми…

— С глас като твоя никога не би трябвало да се притесняваш за работа.

На следващия ден той изпрати самолета да я вземе.

Светлокафявата кобила мина край тях като локомотив, дългите й крака тупкаха равномерно, жокеят беше седнал напред, почти на врата й, и леко я пляскаше с камшика. Кигън натисна копчето на хронометъра си и лицето му просветна.

Очите на Джени блестяха от вълнение.

— Как е? — попита тя. Кигън погледна хронометъра.

— Не е зле, наистина не е зле. Ако не вали, ще заслужи букет рози. — Той погледна към светлото безоблачно небе.

— Тя не обича калта, така че се моли небето да е чисто.

— Много е добра — съгласи се Кигън. — Но не мисля, че има заложбите да стане трикратен победител.

— Толкова е красива с тези дълги крака — каза Джени. Жокеят, французин, скочи от седалката, застана пред Кигън и каза ентусиазирано.

— C’est magnifigue 3 3 Тя е чудесна (фр.) — Б.пр. .

— Значи ще спечелиш, а? — засмя се Кигън.

— Que sera — отвърна жокеят, вдигна рамене и смигна. Върнаха се до конюшнята и гледаха как Ал Джек в ослепително бял ленен костюм мие и сресва кобилата.

— Имаш късмет с тази малка мадмоазел — смееше се Ал Джек. — Направо да си оближеш пръстите.

— Ти ще си оближеш пръстите, Ал Джек — каза Кигън. — Ще разбереш колко е сладка след третото надбягване.

Ал Джек вдигна глава и се усмихна.

— Моята мадмоазел ще направи всичко, Ки, можеш да си заложиш и главата в банката. Ако не спечели, значи това го няма в картите. Тази кобилка си залага сърцето, щом излезе на пистата.

Джени нежно погали дългата муцуна на кобилата и учудено каза:

— Като кадифе е.

— Ще ти кажа нещо, Ал Джек. Ако спечели днес, твоя е — заяви Кигън.

— Какво?

— Твоя е. Никога не съм виждал човек, който така да обича един кон!

— Не, в никакъв случай — тръсна глава Ал Джек. Вече не се смееше. — Че аз не бих могъл да й платя и храната.

— Ще те снабдя за този сезон, а ти ще ми върнеш, когато спечелиш. Може да я зазимиш в някоя ферма в Кентъки и аз ще й купя първия жребец, когато престане да се надбягва.

Ал Джек опита да се засмее, но очите му бяха пълни със сълзи.

— Просто не знам какво да кажа…

— Вече го каза, приятелю — усмихна се Кигън и потупа треньора по рамото. Ал Джек се обърна към кобилата и й заприказва:

— Чу ли, мадмоазел? Днес трябва да спечелиш. Ако досега не си печелила състезание, днес трябва да го направиш. Чуваш ли какво ти казвам?

— Голям жест, Ки — каза Радмън, когато се отправиха към паркинга.

— Да — каза Джени, — беше красиво.

— Не бих притежавал тази кобила, ако не беше той — каза Кигън, докато разгръщаше сутрешния вестник. — Той я избра. Той я превърна в победител. Трябва да си всеотдаен, ако се занимаваш с конни състезания. За Ал Джек това е животът, за мен — само хоби. Всъщност исках да споделя късмета си.

— Какъв късмет? — попита Джени.

— Да съм тук с теб — каза Кигън с широка усмивка, после видя снимката на Радмън във вестника и възкликна: — Хей, на цяла втора страница пише за тебе! — И им показа статията, която съобщаваше за назначението на Радмън за шеф на бюрото в Берлин — всъщност най-обикновено описание с нормалните биографични данни, повечето от които Кигън вече знаеше. Бърт Радмън, роден в Мидълтън, Охайо. Баща — собственик на магазин за дрехи, майка — домакиня. Никакви братя и сестри. Завършил журналистика в университета в Колумбия и бил в Европа на кратко пътешествие по случай дипломирането си, когато Америка се включила във войната. Но Кигън научи и две нови неща за Радмън: че е написал първия си материал за „Хералд Трибюн“ след като придружил дивизията „Рейнбоу“ от Щатите чак до бойното поле и описал първата й среща с германците, описание достатъчно добро, за да му осигури кореспондентска работа за още двадесет и три години. А също така и че в колежа тренирал борба.

Кигън погледна Радмън и каза:

— Не ми приличаш на борец.

— Така ли? И как трябва да изглежда един борец?

— Знаеш как: як врат, гърди като ковашки мех, рамене като на слон и така нататък…

Радмън бавно кимна.

— Ясно. И с тъпа физиономия.

— Да, и това също. Искам да кажа, че не си кожа и кости, но не изглеждаш чак като борец.

— Доста предубедено мнение — заяви Радмън надменно.

— Какво искаш да кажеш?

— За тебе всички борци са еднакви. Всички имат дебели вратове, яки са като бичета и са тъпи като галоши. Това е предубеждение. Не е фатално, но все пак е предубеждение.