Уилям Дийл - 27

— И ти не ми изглеждаш съвсем нормален, Кигън — каза шерифът.

— Така излиза — отговори Кигън с кисела усмивка.

— Да си чел някога „Моби Дик“? — попита Дауд и си запали цигара.

Кигън се усмихна.

— Кой мислиш, че съм аз, шерифе? Капитанът или китът?

Един от помощниците на шерифа го извика от колата.

— Шерифе, търсят те по телефона. Ела се обади.

— Извини ме — каза Дауд и тръгна към колата. Говори по радиотелефона две-три минути, после с мъка тръгна обратно през дълбокия сняг. Изглеждаше обезпокоен.

— Мистър Кигън — каза той. — Признавам, че по пътя насам си мислех, че дъската ти хлопа, но си промених мнението.

— Какво се е случило?

— Имаме цяло семейство убити долу в Питкин. Мъж, жена и две деца, момче и момиче. Застреляни.

— Копеле гадно — гневно каза Кигън. — Колко далече е Питкин?

Дауд погледна на юг, надолу през суровата долина.

— През планината? Към тридесет и пет мили. В гласа му се долавяше страхопочитание.

Кацнаха на пистата в Гънисън, на около двадесет мили от местопрестъплението. Дауд неохотно се беше съгласил да лети с тях. Седеше на мястото на стрелеца зад Кигън и стискаше зъби, докато самолетът се носеше през каньоните под планинските върхове. Пътуването им отне половин час.

— Дръжте се — каза Драймън и насочи самолета надолу през един планински проход към тясната писта, разчистена от снега с булдозер. — Ако се подхлъзнем, ще ни дойде нанагорно.

Дауд се стегна и потрепери, но след няколко секунди самолетът изсвистя върху пресования сняг.

— Чудесно, Драй — каза Кигън с облекчение, когато подкараха към хангара и спряха. Очакваше ги един млад полицай, Джошуа Хогънбери. Значката му беше закачена на кокардата на една синя фуражка — единственото нещо, което наподобяваше униформа в дрехите му.

— Здравей, Джош — каза Дауд и го представи на Кигън и Драймън. — Съжалявам, че те накарах да дойдеш дотук в това време.

— Няма нищо, шерифе. Използваме всяка помощ, която ни се предоставя. Голям ужас е у Трамълови.

— Твои приятели ли са? — попита Драймън.

— Че как! Аз познавам Ламар, откакто съм се родил — каза полицаят, очевидно все още потресен от масовото убийство на семейство Трамъл. — Хубав човек. Тих, работлив. Добри деца, никога не са създавали проблеми. И жена му Мелинда беше хубава като пролетно цвете.

— Какво се е случило? — попита Кигън.

— Копелето просто застрелял Ламар и Мелинда както си седели. Ламар е четял вестник. Гръмнал го право през вестника. Застрелял Байрън и Трейси, децата, в гръб, докато са бягали.

— Кой ги е намерил?

— По щастлива случайност доктор Нютън се връщал от семейство Маккардълс, където се родило бебе, и видял предната врата отворена. Влязъл и ги намерил.

Къщата беше на пет мили извън града, между Гънисън и Питкин. Обикновена двуетажна тухлена постройка, издигната на трийсетина метра от пътя, който вече бе почистен. Имаше две щатски патрулни коли и една бърза помощ. Хогънбери спря до тях.

Трамъл и жена му бяха в дневната. Ламар бе направо разплескан на един стол, кървави парчета вестник бяха полепнали по дупката в гърдите му. Жена му се беше килнала на дивана — един изстрел от дванадесеткалибровата пушка беше отнесъл половината й лице. Дъщерята лежеше по очи на стъпалата, в гърба й имаше петсантиметрова дупка. Момчето беше точно отвън задната врата, заровило лице в пропития с кръв сняг. Тилът му бе отнесен.

— Боже мой! — промълви Дауд.

Претърсиха къщата методично, стая след стая. В банята на долния етаж Кигън забеляза една кървава кърпа в кошчето за боклук. На нощното шкафче до леглото в спалнята имаше чаша, наполовина пълна с вода, и празно пакетче от сулфатиацол. Кигън зави чашата и пакетчето в една кърпа и ги пъхна в джоба на палтото си. Дауд и Хогънбери вече го чакаха на предната врата.

— Това май разбива твоята теория, че е убил Соупи, за да си създаде алиби, нали? — каза Дауд и запали цигара. — Не може да не е знаел, че рано или късно ще му припишем и това.

— В никакъв случай. Аз ви казах, че той е изобретателен. Всичко, което трябва да направи, е да се измъкне от тези планини и да изчезне. Дотук успя да го направи. Очевидно е бил ранен по някакъв начин. Семейство Трамъл са му помогнали и той им се е отблагодарил, като ги е избил.

— Защо? Ние всички знаем как изглежда.

— За да си осигури време, шерифе. Вероятно е мислил, че ще минат четири пет дни преди някой да намери семейство Трамъл. През това време той е щял да бъде далече.