Уилям Дийл - 27

— Байрън! — скара се майка му.

— Извинявайте — измърмори момчето.

— Няма нищо — каза Трекслър. — Аз извиках доста по-силно от теб, когато я видях. Изглеждаше по-голяма и от Кинг Конг. Трябва да се е задушила от пушека на огъня ми. Събуди се от зимен сън и налетя върху мен.

— Как се измъкнахте — попита момичето.

— Застрелях я с пистолета си.

— Божичко! — възкликна Ламар. — Ти си убил гризли с пистолет?

— Имах късмет. Тя беше точно върху мен. Улучих я в окото.

— Оу! — извика Байрън явно впечатлен.

— Гладен ли сте? — попита Мелинда. — Мога да стопля малко яхния или да ви направя супа.

— Е, не стига, че ви събудих…

— Защо? — каза Трейси. — И без това няма да можем да излезем от къщи утре. Може да стоим цяла нощ и да си приказваме.

— Мистър Кларк трябва да си почине, Трейси. Трекслър мислеше само как да си възвърне силите. В зори трябваше да бъде на път. Само няколко часа. Трябваше му храна и малко сън.

— Една паница яхния… звучи много съблазнително — каза той.

— О! Чудесно — грейна Мелинда. — Ще подсиля печката. След минута ще ви нахраня.

— Просто не знам как да ви благодаря. Вероятно нямаше да съм жив, ако не се бях натъкнал на вашата къща.

— Така изглежда — каза Ламар. — Ще помогна за печката.

Всички освен Байрън излязоха. Момчето се позабави на вратата.

— Почти щях да убия една гризли веднъж — каза то. — Горе, близо до Крестид Бат.

— С какво оръжие? — попита Трекслър.

— Уинчестър трийсет-нула-шест с мерник „Джонсън“. На баща ми е дванадесеткалиброва. Трябва да я видите. Спечели я в Деня на благодарността при състезанието на стрелба по пуйки преди две години. Със златни инкрустации на приклада. Искате ли да я видите?

— Разбира се — каза Трекслър с усмивка. — Сигурно е истинско съкровище.

За четиридесет и осем часа имаше две бури с шестчасово прекъсване помежду тях. Телефонните линии все още не работеха и току-що бяха започнали да почистват пътищата. Кигън и Драймън, свили се поради суровия вятър, бързаха по улицата към горската станция. Беше осем сутринта и слънцето току-що изгряваше над планините. Те бяха стояли затворени в хотелската си стая почти два дена. Джек Ланси, набит белокос горски пазач, беше вдигнал крака на бюрото си и пиеше какао.

— Как сте? — каза той. — Има кафе и какао на печката в другата стая. Не е като в Белия дом, но все е нещо.

— Как е глезенът на Дуейн? — попита Кигън.

— Малко по-добре днес, но по дяволите, счупването е много лошо. Ще го поболи доста време. Ти наистина си свършил хубава работа с тази шина, Драймън. Можеше да остане сакат за цял живот.

— Съжалявам, че го забърках в тази история — каза Кигън.

— Такава му е работата, мистър Кигън. Той се е сблъсквал и с по-лоши неща.

— Някакви новини от хижата на Крамър?

Ланси поклати глава.

— Това е истинска гадост. Не можем да се свържем по радиотелефона, а телефоните не работят. Не знам дали Соупи е тръгнал нагоре към заслона, или е останал в хижата. По дяволите, предполагам, че Трекслър също е в някое дере. Досега сигурно е станал на ледена шушулка.

— Де такъв късмет! — изръмжа Кигън. — Имате ли голяма карта на местността, Джек?

— В стаята с радиотелефона. Почти в истински размер. Отидоха при голямата карта — тя заемаше почти цялата стена, и Ланси посочи една точка с молива си.

— Ние сме тук, точно тук.

— Нека предположим, че е тръгнал със ски от хижата на Крамър, просто да предположим. Къде би отишъл, най-вероятно?

Ланси погледа картата няколко минути.

— Е, вероятно първо е отишъл в заслона на Копърхед. Оттам можеш да се спуснеш към всяко място, което искаш. По дяволите, има един куп малки селца, където може да е отишъл. Но той би отишъл на югоизток, за да избегне реката. Сигурно е някъде тук. Алмънт, Гънисън, Сапинеро.

— Какво е това? — попита Кигън като посочи начупената линия.

— Континенталният вододел.

— Определено би отишъл на юг, така ли?

— Би трябвало. Прекалено опасно е да тръгне на север.

— Сигурно е някъде тук долу — каза Кигън и коленичи да огледа картата.

— Говориш, без да мислиш — каза Ланси. — Това са трийсет мили. Трекслър не може да е карал ски трийсет мили в тази буря. Ако се е опитал, значи вече е труп.

— Какво би постигнал, ако се добере до някое малко градче? — каза Драймън. — Нищо. Никой не ходи никъде. Преспите са цял метър, пътищата са затворени.

— Едва късно снощи са изкарали снегорините и камионите за опесъчаване — каза Ланси.