Уилям Дийл - 27

— Но не сме — каза Кигън. Беше легнал по корем и подаваше аптечката и одеялата на Драймън. — Това дърво ще поддаде, ако не се измъкнем оттук, по дяволите.

— Значи побързай, приятел.

Драймън се пресегна през седалките, опъна крака на Харис, нагласи счупената кост с палци, сложи шина и я стегна с бинт толкова здраво, колкото можеше. През отворената врата нахлуваше сняг.

— Големи сме късметлии — мърмореше си Драймън под носа. — Още малко късмет и току-виж ни затрупала някоя лавина. А може би Харис беше прав. Може би Трекслър се е зазимил там горе и ние…

— Да. Може и да ни пораснат криле и да излетим оттук. И може би ще успеем да се махнем от тази проклета кола, ако млъкнеш и го превържеш най-после.

— Готов съм де, готов съм.

В хижата на Крамър Трекслър трескаво се подготвяше за пътуването през планината към Копърхед. Внимателно прегледа всичко, после извади още един пуловер и подплатеното си с вълна яке, една скиорска маска и очила и сложи шапката на Крамър върху своята. Беше важно да му е топло на главата. Ако на главата му беше студено, температурата на тялото му съответно щеше да се намали. Той завърза раницата си, сложи си ръкавиците и тръгна в бурята.

Планинската верига се губеше в снежната виелица. Той можеше да вижда най-много на пет-шест метра напред. Познаваше пътеката, познаваше всички опасни стръмни и хлъзгави места. На половин миля надолу имаше пропаст. Почти сто метра. Не биваше да се приближава прекалено до нея.

Пъхна крака в кожените ремъци на ските и стегна каишките.

Пътеката отначало беше полегата и права, после рязко извиваше надясно. Последните двеста метра бяха отвратителни — четиридесетградусов открит за вятъра наклон. При този вягър едно подхлъзване означаваше падане на километър надолу. По склона не растеше нищо — нямаше дори тревичка.

Трекслър се усмихна, извика с пълни гърди „Хайл Хитлер“ и се спусна в бурята.

Зазоряваше се. И все още валеше сняг. Трекслър се беше изкачил на Копърхед точно преди мрак, като последните двеста метра пълзя по корем от скала на скала, за да се предпази от свистящите ветрове. Щом влезе в заслона, той запали огън, нахрани се и спа цели осем часа. Никой нямаше да го последва тук горе, беше сигурен в това.

Стана доста преди зазоряване и беше готов да се спусне от другата страна на Копърхед щом се развидели. Преди зазоряване вятърът беше притихнал. В 6:30 той беше отново на път: внимателно се спускаше със ските, докато слънцето изгря над Соуотч. После, когато стана съвсем светло, се заспуска по-бързо, като се придържаше към високите гребени. Към обяд почти стигна връх Харвард — беше минал половината път. Но вятърът се беше засилил отново и го забавяше. Ръцете и краката му започнаха да се вкочаняват. Той влезе в един боров гъсталак и почна да върви, вместо да се пързаля.

Последва момент на паника. Пред него, непосредствено отдясно, снегът се извиваше като козирка. Беше почти на ръба на урвата. Спря и огледа наклона; дишаше тежко. През ледените вихрушки отляво видя нещо. Отначало помисли, че са корените на някое паднало дърво. Но когато се доближи, разбра, че е пещера — зееща дупка в склона на планината. Проби си път към нея, пъхна раницата през отвора, свали си ските и също ги пъхна вътре. Събра малко съчки и клонки и пропълзя в дупката. Извади фенерчето и светна. Пещерата беше малка и на няколко метра навътре съвсем се стесняваше. Вятърът беше навял куп листа и клонки.

Той запали огън близо до входа, така че течението да изкарва пушека. Свали си обувките и чорапите и почна да си топли краката и ръцете на огъня. После си сложи нови чорапи. Хапна малко консервирано месо и един портокал и изпи почти цяла бутилка вода.

Мина един час. Снеговалежът намаля и вятърът смени посоката си. Навън стана по-светло. Но с промяната на посоката вятърът започна да навява пушека в пещерата. Трекслър стегна раницата си. Трябваше да тръгва.

Изведнъж чу нещо. Отначало беше само тихо ръмжене, почти пръхтене, сякаш кихаше куче. Трекслър стана и се взря в тъмната пещера. Измъкна една главня от огъня и я вдигна, за да освети пещерата. Не видя нищо. Пресегна се в раницата за фенерчето. После го чу отново. Този път по-силно, по-дълбоко и по-застрашително. Инстинктивно отстъпи назад, без да изпуска главнята. Бръкна с другата ръка в раницата и затърси фенерчето и пистолета.

После усети движение и изведнъж осъзна, че това, което се движи в мрака, е голямо. И че той му пречи. Разръчка огъня с главнята, без да спира да търси. Взираше се в мрака на пещерата. Чу се сърдит рев и в тъмната пещера се очерта една мечка гризли, събудена от зимния си сън от пушека. Беше сънена, но оголила зъби.