Уилям Дийл - 27

— Господи! — изрева Трекслър и хвърли главнята в муцуната й. Трескаво зарови в раницата, напипа студения пистолет и го измъкна. В този момент мечката замахна с лапа и ноктите разпраха бузата му — три дълбоки бразди от скулата до челюстта. Той политна към входа на пещерата.

Извика от болка и разрита огъня към огромното животно. То отстъпи за момент и той вдигна пистолета, прицели се и стреля. Куршумът се заби в челото на мечката, точно над очите. Мечката нападна отново — надигна се над него като планина, а той стреляше ли, стреляше. Куршумите се забиваха в дебелото й тяло без ефект. След всяко попадение тя изреваваше все по-силно и пристъпваше напред, а Трекслър лазеше заднишком, за да се махне от пътя й.

Той блъсна едната ска и тя се прекатури и се хлъзна навън. Трекслър отчаяно посегна да я хване, но не успя: ската отскочи надолу по стръмната скала и изчезна.

Огромният звяр нападна отново, извисен над него; ревът му бумтеше в пещерата. Трекслър вдигна пистолета и изстреля последния куршум. Той улучи мечката в окото и то се пръсна, главата на мечката се отметна назад. Тя бясно изрева и падна, а той се претърколи встрани. Звярът затисна краката му и застена.

Трекслър успя да измъкне единия си крак и почна да рита и да блъска умиращото животно, докато освободи и другия. Намери кутия с патрони, нервно зареди пистолета, почти го опря в главата на мечката и стреля още три пъти. После пусна пистолета и като стенеше от болка, изпълзя навън и изми трите рани на лицето си със сняг.

Вече не му беше студено. Адреналинът бушуваше във вените му. Той извади фенерчето си и освети склона. Ската я нямаше. Беше някъде в долината.

Имаше да извърви още десет мили.

Извади от раницата аптечката и огледалото и с тампон от бинт мацна йод върху раните. Сгърчи се от острата болка. По окървавените му бузи се застичаха сълзи. Трекслър изрева като ранено животно. Ревът му отекна в клисурата.

Ламар Трамъл гасеше лампите на долния етаж, когато кучетата се разлаяха. Беше почти десет и снегът беше станал две педи. Кучетата лаеха като луди.

— Ламар? — извика жена му Мелинда от спалнята. — Какво им става на тия кучета?

— Не знам. Може да са надушили някоя мечка или пума.

— В тази буря?

Синът му Байрън, първокурсник в университета, също излезе от стаята си и викна:

— Кучетата лаят, татко.

— Чувам ги. Не съм глух.

Дъщеря му също подаде глава от вратата на спалнята си и попита:

— Какво дразни кучетата?

Байрън слезе на долния етаж при баща си.

— Да взема ли уинчестъра?

Ламар — висок, слаб, опърлен от вятъра мъж с рошава кафява коса, се усмихна.

— Е, къде ще стреляме тук? Ще вземам да убием някоя от кравите.

Кучетата, затворени в обора на топло, виеха и джавкаха. Ламар взе фенера, отиде до задната врата, отключи я, отвори и се дръпна назад. Зад него Байрън извика от изненада.

На вратата стоеше привидение: човек, покрит със сняг и лед. На краката му вместо ски бяха завързани борови клони, пръстите в ръкавиците му бяха разкривени и замръзнали. Две полудели очи се взираха в тях иззад скиорската маска. Човекът протегна ръка и се опита да каже нещо, после се строполи на прага.

Трекслър се събуди от някакво мокро и приятно докосване и отвори очи. Една хубава жена с изпито от суровия живот лице и дълга кафява коса почистваше раната му.

— Да не си ангел? — измърмори той. — Умрял ли съм? Тя топло се усмихна.

— Благодаря на Господа, че се събуди. — После се обърна и извика: — Ламар!

Един висок слаб мъж спокойно влезе в стаята, последван от две деца — момче и момиче.

— Как си? — попита мъжът.

— Не знам. Къде се намирам?

— В Питкин. На няколко мили от града.

— Питкин! — каза той с изненада. — Как съм се домъкнал дотук?

— Ние сме семейство Трамъл — каза Ламар. — Мелинда, Байрън, Трейси и аз, Ламар. Ти се появи на вратата ни преди час. Изплаши ни до смърт.

— Иска да каже, че беше страшна гледка — бързо поясни Мелинда.

— Обаче не можем да ти извикаме доктор — каза Ламар.

— Телефонът е прекъснат и всички пътища са затрупани с половин метър сняг.

— Аз почистих раните и ги превързах — каза Мелинда.

— Нищо друго не можем да направим.

— Ще се оправя — каза Трекслър. — Аз съм Кларк, Сам Кларк.

— Какво ти се е случило? — попита Ламар.

— Карах ски под връх Харвард и ме хвана бурята. Намерих една пещера, почти се бях настанил вътре и се оказа, че си я поделяме с една мечка гризли.

— Боже мой! — извика Байрън. — Колко голяма беше?