Уилям Дийл - 27

— Сладкиши и френско шампанско — каза Дауд. — Странни навици. Но това все още не го прави масов убиец.

Драймън дойде от банята и смигна на Кигън.

— Добре, хайде да идем горе до хижата на Крамър — каза Кигън.

Отне им почти четиридесет и пет минути да стигнат върха. Дауд излезе от колата и запали цигара. Намираха се на широка равнина почти на билото на планината. Хижата беше до ръба на една скала и гледаше към долината. Зад нея имаше голяма ливада с езеро, обградено с дебели борове. Зад дърветата започваха дълбоки клисури. Снегът бе покрил много от клопките на планината, но дори така тя изглеждаше страховита и опасна. Шерифът кимна към клисурата и каза:

— Аз бях доста добър скиор като млад. Израснал съм тук. По дяволите, роден съм на петнадесет мили оттук. Но и в най-добрите си дни и при най-яркото слънце не бих помислил да се опитам да премина това. А ти мислиш, че твоят човек го е направил в бурята?

Той поклати глава и си запроправя път през дълбокия до колене сняг към хижата. Кигън погледна страховитите склонове. Беше ли наистина възможно да се премине оттук? Съмнения започнаха да се прокрадват в ума му.

Хижата беше празна. Радиотелефонът беше изключен, без щепселът да е изваден от захранването, което беше общоприет похват. Раницата и ските на Крамър ги нямаше. Хладилникът беше празен. Ланси поклати глава.

— Тук няма нищо необичайно, мистър Кигън. Крамър е изчистил хладилника и е изключил радиотелефона. Взел е няколко чаршафа, нали разбирате, може би е мислел, че ще му потрябват.

— Чаршафи?

— Големи карти, като онази в моята канцелария.

— Хм — сви устни Кигън.

Ланси отиде в стаята с радиотелефона, завъртя телескопа към един висок връх на запад и погледна в окуляра.

— Това е Сноумес, най-големият връх — каза той. — Четири хиляди и триста. Билото Копърхед е от едната му страна. Елате да погледнете.

Кигън погледна през телескопа към една заснежена хижа, закътана от едната страна на планината. Очевидно беше пуста.

Шерифът влезе в оградената със стъкла стая и каза:

— Няма никаква кола.

Драймън се въртеше отвън около хижата. На ъгъла намери прерязания кабел на телефонната линия. Разрита снега и намери и другия край. Върна се в хижата.

— Ки?

— Да?

— Телефонният кабел е прерязан. Отвън, където влиза в хижата.

Кигън поклати глава.

— Аха! Телефонният кабел е прерязан, радиотелефонът е изключен. Раницата на Крамър я няма. И картите му…

— Почакай, вятърът може да е прекъснал кабела — каза Дауд. — Естествено Крамър е взел раницата си и е изключил радиотелефона. Всеки ще вземе карти, ако тръгне в такава буря.

— Да речем, че си прав — каза Кигън. — Но я елате с мен за малко.

Поведе ги навън, през дълбокия сняг до езерото.

— Първо на първо, ние знаем, че той е дошъл тук — почна Кигън. — Не е свил надолу към шосето, нали видяхме следите му. Второ, той не се е върнал обратно. Ние бяхме там долу в бурята, принудени да стоим в падналата кола до тъмно. През това време никой не би могъл да мине покрай нас. И така, защо е дошъл тук? И най-големият въпрос — къде е колата му?

Дауд го гледаше, дъхът му излизаше на пара. Кигън възбудено тръгна по замръзналото езеро.

— Моето предположение е, че колата на Трекслър е тук, в езерото. А Соупи Крамър вероятно е в багажника й.

— Защо в езерото? — попита Дауд.

— Къде на друго място тук можеш да скриеш автомобил? — Кигън огледа широкото езеро. — Ако го пусне от някоя скала, лесно ще бъде забелязан. Но в това езеро? По дяволите, то ще си остане замръзнало с месеци. — Той млъкна за малко, после добави: — Освен това този тип има слабост към водата.

— И така, твоята теория е, че той е там някъде? — каза Дауд и кимна към назъбените заснежени планини.

— Да.

— Никой не може да кара ски в такава буря — поклати глава Ланси. — По дяволите, приятел, за тридесет и шест часа натрупа половин метър.

— И пет метра да бяха, той пак щеше да тръгне, приятелю. Този човек е посветил живота си на една цел, шерифе. Той не е нормален. Той е подъл, хитър, издръжлив, изобретателен, предвидлив и напълно без съвест. Неприятно ми е да го кажа, но е почти непобедим.

Шерифът повдигна вежди.

— Казах „почти“ — криво се усмихна Кигън.

— Изглежда, май изпитваш и завист, и уважение към него — каза Дауд.

— Не, не ме разбирайте погрешно. Той ми е ясен. Няма начин да го уважавам. Аз мразя този човек толкова, че дори не мога да ви обясня. И ще ти кажа още нещо, шерифе: ще го преследвам и през вратите на ада, ако потрябва. Никога не ще успее да се откачи от куката. Аз ще унищожа този човек.