Уилям Дийл - 27

Кигън огледа заснежената околност.

— Предполагам, че се е смъкнал в Питкин със ски. Вероятно преди втората снежна буря. Наоколо няма никакви следи.

— Е, ако го е направил, значи все още е тук.

— Нека проверим.

— Мога веднага да ви кажа, че няма никакви непознати в Питкин — каза Хогънбери и лапна една щипка тютюн. — Аз живея там. Тук само да пръднеш на вечеря и всички разбират още преди да си стигнал до десерта.

— Тогава е тръгнал на юг, през тази гора.

— Трябва да е дяволски добър скиор — каза Хогънбери.

— Нали е дошъл дотук от Аспън — каза Кигън. — Тридесет и няколко мили във виелицата. Какво има на юг?

— Селида. През онази височина там, около двадесет мили. Трябва да е тръгнал на югоизток, да заобиколи връх Ентеро. Той е висок четири хиляди и двеста метра. По пътя е близо четиридесет мили.

— Колко голям е Селида?

— Е, доста голям град за тези места — каза Дауд. — Три-четири хиляди души. Дори имат малко летище, горе-долу колкото това на Джеси Менърс.

Кигън се загледа в шерифа.

— Имат си летище — каза той. — А самолети?

— Ами как, нали летищата са затова, Кигън — каза шерифът с усмивка.

— Искам да кажа, може ли да наеме някого със самолет да го закара, да речем, до Денвър?

— Ами да. Били Уиздъм — каза Хогьнбери. — По дяволите, при добро заплащане може да те закара и на луната. Навремето правеше номера със самолета си по панаирите.

— Работят ли телефоните дотам? — попита Кигън.

— Да.

— Хайде да поговорим с този Уиздъм.

Хогънбери ги закара обратно до пистата в Гънисън. Дауд беше уредил един от неговите помощници да дойде с кола от Аспън и да го вземе — достатъчно беше летял този ден. Кигън и Драймън отлитаха на юг.

— Е, трябва да призная, че Джон Трекслър ни изигра всичките — каза Дауд. — Минава със ски тридесет и пет, четиридесет мили във виелицата, убива цяло семейство, минава със ски още петнадесет мили и наема лудия Били Уиздъм да го откара със самолет в Ню Мексико.

— И изчезва като капка вода в лятната жена — каза Кигън.

— Не би предположил, че ще прелети триста мили на юг вместо да направи логичното и да иде в Денвър, нали? — каза Драймън.

— Трябваше да го предвидя — каза Кигън. — Досега все още не е направил нещо логично.

— Ако бях по залаганията, бих заложил парите си на теб, Кигън — каза Дауд. — Ти го преследваш като ловджийско куче.

Влязоха в малкото летище и тъкмо преди Кигън и Драймън да слязат от колата, шерифът каза:

— Мистър Кигън. За мен беше удоволствие да работя с вас, макар и изтощително.

— Благодаря. Удоволствието беше наше. Доста ни помогнахте.

— Още нещо.

— Да?

— Предлагам ти една сделка.

— Сделка? — попита Кигън с любопитство.

— Ако ми изпратиш копия от кръвния анализ на онази кърпа и отпечатъците от пръсти върху чашата, няма да те арестувам, че си ми откраднал веществените доказателства — каза шерифът. — Точно сега нямаме отопление в затвора и ще бъде дяволски неприятно. Освен това не вярвам някой на юг от Денвър да знае какво да направи с един отпечатък от пръст, ако се намери такъв.

— Благодаря, шерифе.

— Желая ви късмет и на двамата. Надявам се да откриете това копеле.

— О, ще го открия. Можеш да разчиташ на това. Кигън погледна покритите с преспи планини. Siebenundzwanzig се укриваше някъде зад тях. И вече знаеше, че го преследват. Досега вероятно отново си бе променил самоличността. Но Кигън беше напоколебим.

— Бягай, копеле такова, бягай — каза той сякаш на себе си. — Аз ще бъда точно зад теб през целия път. Не спирай даже да си поемеш дъх. Ако го направиш, ще намериш смъртта си.

Две дни по-късно, на 1 септември 1939 година, Германия окупира Полша. Втората световна война започна.

Кигън седеше в задната стаичка на „Розата“. Масата беше покрита с изрезки от вестници и списания. Беше наел две бюра да преглеждат периодичния печат и да му изпращат изрезки: едното на изток от Мисисипи, а другото на запад. Трябваше да търсят убийства, необикновени престъпления или нещо свързано с номер 27. Всеки ден пристигаха дебели пликове и той преглеждаше изрезките, търсейки нещо, каквото и да е, което да му подскаже местонахождението или действията на Двадесет и седем.

В бара влезе висок като върлина мъж и въпреки че беше просто един силует, очертан от слънчевата светлина, която струеше през вратата, Кигън веднага го позна.

Смит.

Това означаваше лоши новини.

Смит прекоси салона, седна, махна на Дребосъка и каза: