Уилям Дийл - 27

— Обзалагам се, че е така, Лутър. Чух, че не сте намерили труповете.

— O, намериха Луиз на следващия ден. Но същия ден валя адски дъжд. Реката може да го е завлякла на… петдесет мили надолу по течението. Вероятно е затиснат под някой пън някъде.

— Вероятно. Разкажи ми за Фред. Колко висок беше? Как изглеждаше?

— Висок към метър и осемдесет. Доста добре развит за чиновник. Тъмна коса, малко посивяла по краищата. Сиви очи, помня тези негови проницателни сиви очи. Мисля, че той и Луиз бяха доста хлътнали един по друг и всички очакваха да се оженят. Роджър, нейният брат, го преживя много тежко. Той обичаше Фред. Фред беше добър към него. Беше му повече като баща от стария Бен Скоби.

— Колко е голямо сега момчето?

— На около тринайсет. Работи следобедите на бензиностанцията.

— И баща й е президент на банката?

— Да, сър. Чудесен човек. Защо така се интересувате от Фред?

— Ще сложим папките за Дилинджър в архивите — каза Кигън небрежно. — Просто попълваме някои празноти.

— O, ясно.

— Дали Бен Скоби си е в банката сега? Лутър извади джобния си часовник.

— Вероятно сега си е вкъщи и обядва.

— Имаш ли нещо против да ме закараш при него, шерифе? После може би капитан Драймън ще провери из града и ще поговори с някои хора, които са познавали Демпси.

Бен Скоби беше преждевременно остарял от грижите и трагедията, оредялата му права коса беше почнала да сивее, очите му бяха угаснали и без блясък, гласът му беше нисък и глух. Той покани Кигън в гостната — подредена, но прашна, претъпкана с мебели, покривчици и джунджурии — малките съкровища на един живот в една стая, която изглеждаше сякаш замразена във времето. Той си беше свалил сакото, тирантите му висяха от колана. Беше забравил салфетката под брадата си и когато седна, я забеляза и я махна с объркана усмивка.

— Е — каза той със слаб глас, — никога не съм срещал човек от Белия дом. Да ви донеса ли нещо? Лимонада или може би кафе?

— Не, благодаря — каза Кигън. — Всъщност приключваме някои стари дела, мистър Скоби. Има все още един въпрос около Фред Демпси. Нали знаете, тялото му изобщо не е намерено и…

Той остави изречението да виси във въздуха, като се надяваше Скоби да откликне. Но Скоби само кимна и каза:

— Знам.

— Разбрах, че той е бил близък със семейството ви.

— Да. Момчето ми, Роджър, го обичаше. А аз се надявах той и Уизи — моята дъщеря Луиз, да се оженят. Това беше… това беше… съкрушително преживяване. Безсмислена загуба…

Той поклати глава и погледна изпъкналите вени на ръцете си.

— Мистър Скоби, може ли да разчитам на вашата дискретност? Искам да кажа, ако ви доверя нещо, ще го запазите ли в тайна?

— Предполагам, че да, мистър Кигън. Никога не съм си падал много по клюките.

— Това е просто размишление, разбира се. Да предположим, че ви кажа, че има… шанс… Фред Демпси да не е бил убит при тази катастрофа. Че може би е излязъл от колата и е успял да излезе от реката… или пък въобще да не е падал в реката…

— Това е лъжа! — извика един глас. Кигън се обърна и видя едно слабичко момче в протрити панталони от рипсено кадифе и разкопчана риза, което предизвикателно ги гледаше от вратата.

— Фред не е направил това — сърдито настоя момчето. — Фред би се опитал да спаси Уизи и затова реката го е погълнала. Така каза мистър Тагърт и така е станало.

— Роджър, не бива да подслушваш и да прекъсваш по-големите — скара му се Скоби. — Това е моят син, Роджър Скоби. Роджър, този господин е от Белия дом във Вашингтон, Колумбия.

— Не ме интересува откъде е, той е лъжец! — викна момчето.

— Роджър!

— Казах „да предположим“ — каза Кигън. — Просто размишлявах… малка игричка…

— Мръсна игричка. Фред беше мой приятел. Не бива да си играете такива игрички с мъртвите. Вие лъжете и напуснете нашата къща!

— Роджър! — рязко каза Бен Скоби.

— Всичко е наред — каза Кигън. — Верността е рядко нещо, мистър Скоби. Възхищавам се на неговия кураж.

— Иди горе и си напиши домашните, сине — нареди Скоби.

— Току-що ги свърших.

— Тогава просто си иди горе — рязко каза Скоби. Момчето тръгна да излиза, после се обърна към Кигън.

— Не е хубаво да се говори така за мъртвите — каза то и излезе.

— Не може да забрави тази катастрофа — каза Скоби, като затвори вратата на гостната. — Те бяха много, много близки. Та какво казвахте?

— Кой е Тагърт? — попита Кигън.

— Областен следовател от Лафайет. Защо всъщност Фред ще прави такова нещо? Искам да кажа, ако се е измъкнал, защо не ни е казал? Защо ще си тръгне, без да каже нищо? Не виждам смисъл в това, мистър…