Уилям Дийл - 27

— Това все още не стеснява категориите — отговори Кирбо. — Знаете ли какво ще ви кажа? Защо не започнем отначало? Всички тези папки имат опис — агентът, който отговаря за случая, винаги прави доклад, нещо като резюме на случая, вярно, доста сбито, защото директорът не обича многословието. Към описите обаче се прилагат всички показания при разследването. Ако нашият човек е бил толкова нервен, че да избяга, предполагам, че или е бил свидетел на нещо, или е познавал лице, замесено в някаква криминална дейност. Съмнявам се, че би избягал просто така, освен ако не е бил сигурен, че Бюрото ще открие някои трудности при установяването на неговата самоличност. И така, като първи етап, нека стесним нещата. Ние търсим липсващ свидетел или човек, забъркан във федерално престъпление в малък град в Средния Запад, нали така? Предлагам да започнем от първата седмица на март и да проверим първо описите. — Кирбо погледна Кигън, после Драймън. — Наслука, господа.

Работеха по цял ден и рядко напускаха архивата преди десет или единадесет часа вечерта. През първата седмица прегледаха повече от триста папки и десетки стари документи и отделиха двайсетина случая с липсващи свидетели, заподозрени или бегълци. Повечето папки с тези случаи включваха криминални престъпници, които бяха „духнали“, както се изразяваше Кирбо, понеже или бяха замесени, или ги търсеха за нещо друго. Все пак трябваше да ги проверят. Кигън отделяше всяка папка, в която по някаква причина липсваха хора. Купчината, която трябваше да бъде прегледана повторно, растеше с всеки ден.

Случаите бяха и прости — като открадната кола, и сложни — опити за незаконно присвояване на стотици хиляди долари от регионалните служби на Вътрешното министерство. Имаше изчезнали съпрузи и съпруги, синове и дъщери. Мнозина от избягалите бяха замесени и в други престъпления и повечето бяха бързо отхвърлени заради възрастта, пола или просто защото лесно можеха да бъдат проследени десет или петнадесет години в миналото чрез приятели или членове на семейството.

Летяха със самолета до Акрън, Охайо и до Бъфало, но и на двете места не откриха нищо.

Докато едната купчина намаляваше, другата растеше. Започнаха да проверяват по телефона случаите, които наричаха „вероятни“. Хората не можеха да си спомнят почти нищо.

Летяха и до Питсбърг, но пак напразно. Драймън обичаше пътуванията. От време на време пикираше към земята, „за да огледаме плажа“, или правеше внезапни лупинги, за да разнообрази дългите пътувания. Непрекъснато пееше каубойски песни. Изобщо, с него не беше скучно.

— Шефе, ще ми кажеш ли защо, по дяволите, обикаляме като луди? — попита Драймън, когато се връщаха от поредното безплодно пътуване до Илинойс.

— Едва ли.

— Защо?

— Случаят е класифициран като „тайна“.

— Шегуваш се! Аз съм посветен в най-големите тайни. Проверен съм в Северната военновъздушна база. Няма по-голяма тайна от това.

— Има, ако е моя — засмя се Кигън.

Бепи направи такъв лупинг, че почти му счупи врата.

Ванеса въздъхна удовлетворено, смъкна се от Кигън, легна до него и почна да разтрива гърдите му с дланта си; левият й крак все още беше преметнат през кръста му.

Той се обърна към нея, притегли я и загали гърба й. Единственото бягство от монотонността на всекидневната неприятна работа за Кигън и Драймън бяха съботите и неделите в Ню Йорк: Драймън изчезваше да се забавлява, а Кигън прекарваше времето си с Ванеса.

— Господи, толкова ми е хубаво с теб — прошепна той.

— Благодаря.

— Не — каза той. — Аз ти благодаря.

— Нямам предвид само правенето на любов.

— За какво тогава?

— Че ми позволи да се върна отново в твоя живот. Онази вечер, преди шест месеца, бях направо ужасена. Просто знаех, че ще ме изгониш.

— Никога нямаше да те изгоня, Вани. По дяволите, ние бяхме приятели дълго преди да станем любовници.

Кигън беше нов човек, запален от две страсти: Ванеса и търсенето на нацисткия призрак, в чието съществуване никой друг не вярваше истински. Преди смъртта на Джени той беше човек, обладан от всепоглъщаща любов, една любов, която се беше превърнала в отворена рана. Чувствата му за виновност и разкаяние бяха примесени с гняв и злоба. Но нейната смърт го беше освободила от крепостничеството на вината, която си беше самоналожил, и гневът му сега беше насочен към 27. За първи път от години той се усещаше целеустремен.

— Ти ми спаси живота, Вани. Боже Господи, аз дори бях спрял да се смея преди да се завърнеш отново в живота ми.