Уилям Дийл - 27

— Имаме си достатъчно живи, Бепи — отговори Кигън.

— Господи, това момче наистина е имало лош късмет! Първо банката му е обрана от Дилинджър и сякаш това не било достатъчно лошо, ами умира и при катастрофа с колата същия ден.

— Уверявам те, че човекът, когото търсим, не си е счупил врата при пътна катастрофа. Ако търсиш истинска драма, има един доклад за банковия обир, който направил Флойд Хубавеца в Уисконсин.

— Този се е удавил.

— Моля?

— Не си е счупил врата, а се е удавил.

— Продължавай, капитане. Искам живи свидетели.

Драймън затвори папката и се зае със следващата. Часове по-късно, когато се приготвяха да си тръгват, той взе отново папката и започна да се рови в докладите, прикрепени към описа. Не знаеше защо, това просто беше импулс.

— Просто ми изглежда странно — каза си той.

— За какво си мърмориш? — попита Кигън.

— Изглежда ми малко странно. Онзи служител по заемите в банката, която била ограбена, тръгва с кола на вечеря с приятелката си и пада в реката.

— Лош късмет. Просто лош късмет — отговори Кигън и започна да слага настрани папките, с които бяха приключили. Драймън продължаваше да разлиства докладите.

— Убили са шефа на полицията — каза той.

— Кой?

— Бандата на Дилинджър. Убили шефа на полицията в това градче… Дрю Сити, Индиана.

— Аха — каза Кигън и започна да прибира папките в чекмеджетата.

После, точно преди да остави папката, Драймън спря и извади един лист.

— Шефе — обади се той.

— Да?

— Това момче от случая с Дилинджър, дето се удавило.

— Да?

— Изобщо не са намерили тялото му.

Драймън трещеше със самолета през Индиана на сто метра височина. Гледаше картата на пътищата на „Синклер Ойл Към-пани“ в скута си и се опитваше да пресметне точно къде се намират.

— Загубихме ли се, Бепи? — попита Кигън и вдигна глава от папката за случая Дилинджър в Дрю Сити.

— Разбира се, не — каза Драймън обидено. — Търся ориентири.

— Ще събориш шапката на някой фермер, ако не набереш малко височина.

— Не мога да търся ориентири от три километра — възрази Драймън и смени темата. — Наистина се запали по този случай, а, шефе?

— От отчаяние. Просто обектите ни за изследване са на привършване — горчиво отговори Кигън. — Карай си сега самолета.

Какво му беше казал Еди Танжереца? Че ако 27 имитира собствената си смърт, ще се измъкне чист.

Предполагаше се, че Фред Демпси се е удавил при катастрофата, но изобщо не бяха успели да намерят тялото му. След като е бил служител по заемите в банката и дори е говорил с Дилинджър по време на обира, определено е бил главният свидетел и един от първите, които ФБР е щяло да разпита.

— Ето го — каза Драймън и посочи напред, сякаш изненадан, че е намерил града — Дрю Сити, Индиана. — Господи, каква дупка! Надявам се, че няма да останем тук дълго.

— Колкото се налага, Бепи.

Драймън профуча над града веднъж, „за да намери място да се приземи“. После бавно зави надясно, закръжи над главната улица и приземи моноплана точно край една група къщи.

— Бог съм — похвали се той.

— Как така става, че никога не се приземяваме на летища? — каза Кигън, докато слизаха, но Драймън не обърна внимание на забележката, а каза:

— Виж, имаме делегация по посрещането.

Цяла върволица хлапета тичаше към тях, следваха ги няколко възрастни, които се приближаваха с по-голяма резервираност. Една полицейска кола зави отнякъде и спря точно пред тях.

— Добре ли сте всички? — попита младият полицай, като изскочи от колата. Кигън видя шерифската му значка и отговори:

— Много добре, шерифе.

— Шериф Лутър Конклин, на ваше разположение. На главната ни улица не кацат самолети всеки ден.

Кигън набързо показа удостоверението си.

— Аз съм Франсис Кигън, от отдела за безопасност към Белия дом — каза той. Реакцията бе винаги една и съща: объркано вълнение, после любопитство („Защо ли е дошъл тук?“) и накрая на глас:

— Какво към Белия дом?

— Тук сме, за да направим проверка за един човек, починал преди няколко години. Вероятно си спомняте, било е в деня, когато Дилинджър обрал вашата банка.

— Разбира се, че си спомням, сър. Моят шеф Тайлър Огълсби беше убит този ден. Застреляха го съвсем хладнокръвно. Но вие говорите за Фред Демпси.

— Точно така. Фред Демпси. Познаваше го, нали?

— Много добре. Веднъж ми даде заем само срещу името ми.

— Добро момче, а?

— Да, сър. Беше скромен. Това беше истинска трагедия. Двамата, той и Луиз Скоби, загинаха. Колата се плъзнала от пътя преди моста и паднала в реката. Баща й беше шеф на Фред, Бен Скоби, президентът на банката. Това едва не го уби.