Уилям Дийл - 27

Кирбо беше висок любезен мъж с оредяваща руса коса и кротки очи. Носеше бяла престилка, бяла риза и вратовръзка на райета и беше безукорен като архивата. Той стана от бюрото си и закуца да посрещне Кигън и Драймън.

— Очаквах ви — вежливо каза той, щом се запознаха. — Наистина много бързо се добрахте до тук.

— Нямаме време за губене — отговори Кигън. — Благодаря ви за отзивчивостта.

Кирбо ги поведе към дървеното бюро — старо, но чисто, както и всичко в помещението. Покани ги да седнат и попита:

— Какво търсите? Може би ще успея да ви помогна. Вече пета година съм в архивата. — Той потупа крака си. — Един крадец на коли ме прегази. Можете ли да повярвате? Осемнадесетгодишно хлапе. Паникьосал се и натиснал газта. Не успях да отскоча достатъчно бързо.

— Лоша работа — каза Кигън. — Много неприятно.

— Знаете ли, жена ми май смята, че е за добро. Сега съм си вкъщи всяка нощ, трябваше да се откажа само от тениса. И така… какво ще търсим?

— Търся един човек, който е бил или свидетел — или може би просто е трябвало да бъде разпитан във връзка с федерално престъпление. Не мисля, че е бил пряко замесен в инцидента, въпреки че не съм сигурен.

— Какво е било нарушението?

— Не знам.

— Как се казва?

— И това не знам?

— Описание?

— Нямам представа.

— Но тогава какво знаем? — попита Кирбо.

— Не знаем нищо, мистър Кирбо. Не зная нищо за този човек, освен че е опитен скиор, майстор на дегизацията и е германец по рождение, въпреки че съм сигурен, че е имал документи за американска самоличност. Знам, че е дошъл тук някъде през трийсет и трета и е изчезнал през пролетта на трийсет и четвърта година, понеже е бил замесен по някакъв начин с разследване на ФБР и не е издържал на напрежението. Появил се е отново след година, вероятно с нова самоличност, и оттогава си е тук.

Кирбо помисли минута, после каза:

— Това ли е всичко?

— Това. Освен огромното желание да го намерим.

— И как мислите да го направите?

— Говорим само за три месеца. Март, април и май трийсет и четвърта. Мислех заедно с Бепи да прегледаме архивите за тези три месеца и се надявах нещо да изскочи.

Агентът на ФБР се засмя, стана и закуцука към една редица шкафове. Издърпа няколко чекмеджета и се обърна към Кигън.

— Имаме архиви за откраднато правителствено имущество, за изнудване, за откраднати коли, отвличания, банкови обири, незаконни бягства, за да се избегне съдебно преследване. Имаме углавни престъпления за присвояване на правителствено имущество — с изключение на индианските резервати, националните паркове и корабите в морето, търговия с бели робини, междущатски транспорт на откраднато имущество, фалшификации… — Той махна към шкафовете. Бих казал, че ще трябва да прегледате, ох… поне двеста и петдесет-триста случая на месец.

— На месец! — ахна Драймън.

— Така предполагам. Вероятно седемстотин случая плюс-минус няколко. Но погледнете и от добрата страна: може да изключите фалшификациите и контрабандата със спиртни напитки, това е към финансовия отдел.

— O! — възкликна Драймън. — Голям късмет.

— Трийсет и четвърта сме имали тридесет областни служби с по двадесет, двадесет и пет агента към всяка, и всички са били заети до гуша.

Кигън чак подсвирна.

— Мистър Кирбо — каза той. — При оскъдната информация, която ви дадох, какво ви подсказва вашият инстинкт?

Кирбо затвори чекмеджетата и отново седна.

— Преди всичко, че обектът очевидно е бил замесен в някоя криминална дейност, иначе не би избягал.

— Може би. Но не мисля, че ФБР е знаело за това. Мисля, че се е безпокоял да не открият, че използва фалшива самоличност.

— Може би има някакъв документ за него. Разбира се, това е било… преди пет години. Не знам. Зависи доколко е държало Бюрото да разговаря с него. Заслужава си да се опита. Ще видим къде има нещо висящо от този период. — Той записа нещо, остави молива и поклати глава. — Това може да включва всичко. Може да е работил в някое правителствено учреждение, в обрана банка или нещо такова… искам да кажа… — Той безпомощно повдигна рамене. — Ние, разбира се, бихме разпитали седемдесет и пет до сто души при подобна ситуация.

— Аз смятам така — каза Кигън. — Каквото и да е било, той е разполагал с малко време, за да избяга, преди полицията да се добере дотам. Искам да кажа, че този човек е изчезнал от някое място, където вероятно е бил познат на местните хора. Трябвало е да се придвижи бързо, преди федералните агенти да пристигнат, и все пак това да не изглежда подозрително. И така, аз предполагам, че това вероятно е бил малък град някъде в Средния Запад, място, до което вашите хора биха се добрали за час или два.